капнал от умора. Дълбоки бръчки се бяха врязали от двете страни на устата му, а под очите му се вдълбаваха тъмни сенки. Желанието й да изтича при него и да го утеши беше почти непреодолимо.
— Най-добре е да отидеш право в леглото и да се наспиш, вместо да идваш в градината и да ме измъчваш. Изглеждаш ужасно.
— Съвсем различно от твоя хубав Самсон, нали? — попита той подигравателно.
— Да. — Тя сложи четката върху статива и направи импулсивно крачка към него. — Ти никога не би могъл да бъдеш Самсон. Виждам те по-скоро като ренесансов принц или като египетски фараон, но аз… — Тя поклати отрицателно глава. — Не, бих могла да те нарисувам само като самия теб. Защо стоиш като препариран? Върви да спиш!
Той продължаваше да я съзерцава с възхитен поглед.
— Исках да те видя!
Тя посрещна погледа му и потъна в него. Само с неимоверно усилие съумя да отвърне очи.
— Така, вече ме видя. Сделките ти приключиха ли задоволително?
— Не. Не пожелаха да смъкнат данъка.
— Съжалявам.
— Аз… по време на отсъствието си мислех за теб. Ти мисли ли за мен?
Жулиет мълчеше. Та нима можеше да признае колко нощи беше лежала будна и сън не я хващаше?
— Така си и мислех. — Той се усмихна дяволито. — Да, ти изтръгна още една победа.
— Победа ли?
— Мислех си не само за това с какво удоволствие бих лежал между бедрата ти… Не, копнеех също и за твоята компания. — Той я поглади нежно по бузата. — На моменти ми минаваше през ума, че самото ти присъствие би ми донесло достатъчно удовлетворение. Не е ли странно?
Тя не можеше да се помръдне. Стоеше като вцепенена. Не можеше да се отърве от тръпчиво сладката омая на докосването му. Просто стоеше и се наслаждаваше.
— Само на моменти ли?
— Задоволи се с малка победа. Повече няма да ти дам.
— Аз не го разглеждам като победа. — Тя се обърна отново към лененото платно и грабна четката. — Вече ти казах, че няма да започвам борба с теб. Сега върви да спиш, преди да си се строполил от умора.
— Робер разправя, че повечето време си прекарвала в стаята си. Неразположена ли беше?
Тя се замисли каква ли клопка й кроеше?
— Нищо подобно! Не мога ли да прекарвам времето си така, както ми харесва?
— Bon Dieu, това беше само въпрос. Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че бих могъл да се тревожа за теб?
Изненадваща топла вълна я заля и тя не посмя да го погледне.
— Не, такова нещо не ми е идвало на ум. Аз… ти благодаря!.
Тя усети погледа му върху гърба си и обзета от копнеж, съжали, че не можеше да се обърне към него.
— Жулиет… — каза той с усилие — липсваше ми!
Не можеше да отговори нищо. Защото, ако се опиташе да проговори, треперенето на гласа й щеше да я издаде.
За миг той остана безмълвен, после тя дочу крачките му, които се отдалечаваха към къщата.
Жулиет си пое дълбоко дъх и се обърна. Не можеше да го остави така да си върви!
— Жан Марк!
Той се извърна.
— Да?
Тя трескаво разсъждаваше какво би могла да каже, без да се издаде.
— Вчера разглеждах моята картина на „Вихрения танцьор“ и реших, че мястото й не е в салона. Ще нарисувам друга. Къде сложи статуетката?
Той се сепна.
— Сандъчето е в мазето и там трябва да остане. Да се изнесе статуетката, за да я рисуваш, е прекалено опасно. — Той се усмихна. — Отгоре на всичко, много съм привързан към картината в салона. За мен тя е свързана с определени спомени. Не бих искал никаква друга картина.
И за нея картината беше свързана с толкова спомени — за Версай, за манастира, за селската странноприемница, за Жан Марк.
— Е, добре тогава.
Той я гледаше и все още чакаше.
— Това ли е всичко?
Беше съсипан, обезверен и изгарящ от желание. Не можеше да го отблъсне единствено за да защити себе си. Не можеше да му отстъпи, но трябваше да му даде нещо.
— Не. — Тя се извърна към лененото си платно и каза с дрезгав глас: — Щастлива съм, че се завърна… Ти… ти също ми липсваше.
На трети юли Франсоа уведоми Нана от Тампл, че по нареждане на Конвента невръстният крал е отделен от майка си и че сега би трябвало да се изработят отделни планове за бягство на Мария Антоанета и на сина й.
Два дни по-късно Жулиет получи от Франсоа съобщение, че кралицата искала да я види колкото се може по-скоро в Тампл. Ала Нейно величество щяла да прояви пълно разбиране, ако Жулиет сметнела това за твърде опасно…
Фактът, че лицето на кралицата изглеждаше стопено от мъки и горести, не учуди никак Жулиет. Удивиха я силата и зрелостта на държанието й.
Мария Антоанета се отдръпна в сянката на кулата и се облегна на стената.
— Жулиет, толкова мило от твоя страна е, че си дошла. Няма да те задържам дълго. — В гласа й се долавяха страх и загриженост. — Ти знаеш, че ми отнеха детето, нали?
— Да. — Жулиет пристъпи по-близо. — Вероятно само временно. Твърде възможно е да ви го върнат отново.
— Не! — С треперещи от вълнение ръце кралицата придърпа наметалото си по-плътно. — Дали са го на един обущар Симон, за да го възпита като добър републиканец. Искат да ме забрави. Да забрави също така, че е крал на Франция.
— Дали Симон ще се отнася лошо с детето?
— Да се надяваме, че няма. — Мария Антоанета отстрани бял кичур коса от челото си. — Моля се на Бога да е добър към него. Този Симон вече ни оказа много благодеяния. Струва ми се, че е тъп, но не и жесток.
— Тук, в Тампл, ние имаме наши хора, които държат под око всичко. Ако се отнасят зле с Луи Шарл, те ще научат — каза Жулиет, за да успокои кралицата. — Те няма да допуснат Симон да му причини нещо лошо.
— Толкова много ми липсва — прошепна кралицата. — Та той е едва на осем години. И е толкова мило същество, постоянно се усмихва, непрекъснато се стараеше да ми помага.
— Може би ще ви разрешат да бъдете отново заедно.
— Да, навярно в небесата!
— Не! — възрази енергично Жулиет. — Плановете за бягство са вече почти готови…
— Забрави ме! — пресече я кралицата. — Спаси Луи Шарл! — Жулиет поклати глава.
— Луи Шарл в момента не е застрашен от нищо, защото Конвентът може да го използва като заложник. Ала вас трябва да освободим на всяка цена!
— Преди да ме убият като моя съпруг ли? — Мария Антоанета се усмихна мрачно. — Както дочух, вече се опитват да трупат какви ли не измислици и мръсотии, за да опетнят името ми. Едно от тези обвинения е насочено и срещу майка ти. Слава Богу, Селест е в безопасност, далеч от тези чудовища!
Жулиет избягна погледа на кралицата. Мария Антоанета поклати глава.
