— Напоследък нещо рядко се виждаме и разговаряме. Така не може да продължава, Жулиет!

— О, напротив! — Тя положи усилие да говори със спокоен и уравновесен тон. — Така трябва да бъде. — Утринното слънце хвърляше меки отблясъци върху катраненочерната му коса и подчертаваше красивата форма на устата му. Беше й трудно да отмести поглед от него и това се случваше често напоследък. Сякаш не можеше да му се нагледа, откакто се беше отскубнала от прегръдките му. Наложи си с воля да отклони поглед и тръгна към вратата.

— Ще взема писмото. Макар че не е спешно и не съдържа кой знае какво, бих искала да го изпратя още днес.

Той я улови за китката, когато минаваше покрай него.

— Днес ще ти купя карета. — Той вдигна ръката й към устата си, а езикът му погали и облиза чувствителната, прорязана със сини вени кожа.

На Жулиет сякаш й секна дъхът. Тръпката в китката обхвана цялата й ръка, цялото й тяло от главата до петите.

— Пусни ме, Жан Марк!

— Защо? Все пак не ти е неприятно. — Зъбите му сякаш се забиха в плътта й и започнаха нежно да я прищипват. — И аз ти се наслаждавам. Знаеш ли защо не съм те докосвал, откакто напуснахме Ил дьо Лион?

— Защото ти казах…

— Защото исках да ти покажа колко голямо би било нашето желание, ако трябва да се откажем един от друг — обясни Жан Марк с хрипкав глас. — Аз самият не очаквах, че страстта ми ще бъде толкова силна. Ти беше казала, че ти харесва така, както го направихме на острова. Ела с мен горе и аз ще ти покажа един много по-интересен…

— Не! — Тя отскубна ръката си със сила и се дръпна назад. — Аз няма да…

— Мосю Ечеле би искал да разговаря с вас, мосю Андреас. — Робер стоеше в рамката на вратата, като съзнателно не поглеждаше Жулиет, която стоеше зачервена от възбуда. — Аз го въведох в Златния салон. — И той напусна помещението бързешком.

— Франсоа? — Жулиет погледна разтревожено Жан Марк. — Какво търси той тук? Откъде знае, че сме отново в Париж?

— По всяка вероятност Дантон му е казал. При деловата ми среща с Бардо ми се мярнаха някои членове на Конвента. — Жан Марк се надигна. — И бих могъл да се обзаложа, че е дошъл при мен, за да ми даде да разбера колко малко одобрява метода, с който си послужих, за да го отстраня от пътя си във Вазаро.

Тя се стресна.

— Той е опасен човек. Ще дойда с теб.

— За да ме защищаваш ли? — Той вдигна вежди в почуда. — Трогнат съм, задето си готова да пожертваш живота си за мен, въпреки че ми отказваш тялото си. Бъди уверена, че предпочитам последното.

— Спести си безвкусните шеги.

— Аз не се шегувам. — Жан Марк се запъти към вратата. — Спокойно можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Не вярвам Франсоа да налети на бой.

Когато пристъпиха прага на салона, Франсоа кимна студено.

— Добре дошли в Париж. Предполагам, че пътуването до Испания беше успешно?

Жан Марк кимна.

— Да, беше твърде успешно. Наистина съжалявам, че по здравословни причини не можахте да дойдете с нас. Все пак се надявам, че неразположението ви е било временно и сега сте съвсем добре.

— Главата ми щеше да се пръсне от болки, а настроението ми не би могло да бъде по-отвратително. И двете неща скоро преминаха.

— Радвам се.

— Търсеният предмет в безопасност ли е?

Жан Марк го погледна недоумяващо.

— Какъв предмет?

Колеблива усмивка заигра по устните на Франсоа.

— Наистина, възможно е да се заблуждавам, но Дантон и аз изхождахме от това, че вие преследвате същия обект като Дюпре, изпратен пък от Марат.

— Да бяхте ми казали все пак, че Дюпре е бил изпратен в Испания.

— Ако не се бях разболял, щях вероятно да ви кажа. Срещнахте ли Дюпре?

— Да.

Погледът на Франсоа се плъзна към Жулиет.

— Той позна ли ви?

Тя кимна.

— Но Жан Марк го уби!

— Хубаво. — Дълбоко удовлетворение се изписа по лицето на Франсоа, преди да се обърне с обичайната си невъзмутимост към Жан Марк. — Дантон е всичко друго, но не и възхитен, че не успях да се преборя за предмета. Но той би бил още по-малко възхитен, ако беше попаднал в ръцете на Марат.

— Марат няма да го получи. — Жан Марк издържа погледа му, без да трепне. — Можете да го уверите в това.

Франсоа се обърна.

— В такъв случаи тръгвам веднага. Трябва още днес да отида при Дантон. Цяла седмица той не беше в Конвента.

— Не е ли добре?

— Да, никак не е добре — каза угрижено Франсоа. — Миналия месец се помина жена му и оттогава насам… — той търсеше подходяща дума, което явно го затрудни — … вече не се държи разумно.

Жулиет си спомни очарователната дама, която я беше въвела в работната стая на Дантон.

— Колко тъжно… та тя беше толкова млада.

Франсоа кимна.

— Много млада. Смъртта й настъпила съвсем неочаквано, докато Дантон беше в Белгия. Подир завръщането почти си е загубил разсъдъка. Наредил да отворят гроба й, за да я целуне за сбогом. — Франсоа клатеше глава в знак на съжаление. — Трябваше да бъда край него!

— Ах, вие не бяхте ли в Париж? — Жан Марк го изгледа с нескрито любопитство. — А къде сте били тогава?

Франсоа се поколеба.

— Във Вазаро.

— Значи не сте се върнали веднага в Париж?

— Не.

— А кога пристигнахте в Париж? — попита Жулиет.

— Една седмица преди вас.

— Мога ли да попитам защо? — осведоми се Жан Марк.

Франсоа го погледна право в очите.

— Не, не може! Сбогом! — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакайте! — Жулиет го настигна на изхода. — Следователно сте напуснали Катрин едва преди няколко седмици. Тя добре ли е?

— Много добре.

— Защо не ме поглеждате? Да не е болна?

— Вече ви казах, че е добре със здравето. — Франсоа бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънат къс хартия. — Добре, че ме догонихте. Това е за вас.

Жулиет взе парчето хартия.

— От Катрин ли?

— Не. — Франсоа отвори със замах вратата. — Не е от Катрин.

Жулиет вдигна учудено вежди, когато вратата се хлопна след него. При споменаването на Катрин беше реагирал особено и тя не знаеше дали да му вярва, че във Вазаро всичко е наред. Потънала в мисли,