— Ала аз ти казах, че нямам намерение… — Тя тръгна към вратата. — Ти не си с всичкия си!
— Не ми оставяш никакъв друг избор. Вероятно това е единственият начин да спечеля играта.
Тя отлости вратата.
— Жулиет!
Тя му хвърли поглед през рамо.
В изражението на лицето му нямаше и помен от подигравка и ехидство.
— Аз… аз много се надявам, че не съм ти причинил болка!
— Не бих допуснала. — Тя се обърна. — Ще те изчакам в градината, докато решиш да се качиш на кораба. Кога тръгваме за Кан?
— Въобще няма да тръгнем.
Изненадата й беше пълна.
— Няма ли да се върнем във Вазаро?
— От Марсилия ще отпътуваме за Париж. Ако вдигнем платната за Кан, съществува опасност Франсоа да е придумал местните власти да конфискуват „Bonne Chance“ и да заграбят товара. — Той направи кисела гримаса. — Не мога да поема този риск. Вече загубих осем кораба, които републиката ми отне.
— А в Марсилия корабът не може да бъде конфискуван, така ли?
— Ние няма да отидем в пристанището. Напротив, ще хвърлим котва някъде по крайбрежието и с багажа и с „Вихрения танцьор“ ще слезем с лодка на брега.
— И ти ще вземеш статуята в Париж?
— Искам да я държа при себе си. Никой няма да предположи, че я мъкна с мен.
— А „Bonne Chance“ накъде ще отплува оттам?
— За Чарлстън в Америка, където ще се присъедини към остатъка от моята флотилия.
Тя се втренчи замислено в него.
— Всичко това ти си подготвил и планирал още преди да напуснем Париж.
— Човек трябва да е далновиден, ако иска да оцелее. — Той се усмихна. — И щом като опряхме до далновидността, какво име ще изберем за моя син?
Тя го погледна объркано и за пръв път без увереност. Жан Марк беше умен и хитър като лисица, беше безогледен при подбора на средствата и беше избрал начин на действие, който можеше да я отклони от нейния самостоятелен начин на живот, ако не му се опълчеше също толкова умно, хитро и решително.
— Невъзможно!
— Забележително име и ако настояваш на него, няма да възразя срещу…
Хлопването на вратата прекъсна края на изречението му.
Жълтугата беше вече обрана и в полята на Вазаро цъфтяха зюмбюли и нарциси. И теменужките разтваряха цветчетата си, но не из градините. Нежните цветя предпочитаха сенчестите места и затова лехите с теменужки бяха под портокаловите и маслиновите дървета. Те трябваше да се берат много рано, още преди зазоряване, когато уханието им беше най-силно.
На втората сутрин от беритбата на теменужки Франсоа стоеше до талигата и наблюдаваше как берачите се движат с фенери между дърветата. Пламъците на десетки факли озаряваха мрака, черният дим се издигаше и се стелеше върху короните на дърветата.
— Не е ли чудесно?
Той се обърна и видя Катрин да се приближава на рижата си кобила.
— Защо не остана да си поспиш сладко-сладко? Съвсем не е нужно и двамата да сме навън от ранни зори.
— Бях прекалено възбудена. Вчера наблюдавах добиването на есенцията и не ми остана време да надзърна при берачите на теменужки. — Погледът на Катрин се насочи към групата дървета и цветоберачите. Мигом съзря Мишел, който й помаха с ръка. Тя размаха в отговор десница и после каза на Франсоа:
— Не е ли чудесно? Всички тези фенери, тъмнината и цветята?
Той се усмихна снизходително.
— Да, чудесно е. Ти спомена добиването на есенцията? Каква работа имаш там?
— Мишел още ли не ти е показал работните помещения? Вие прекарахте толкова време заедно, та аз си помислих, че вече те е развел навсякъде. — В погледа й пролича усърдие. — Толкова по-добре, ако не го е сторил. В такъв случай ще мога още сега да ти покажа и обясня всичко. Ела с мен!
Тя пришпори коня си и се понесе в галоп към приземния каменен навес зад господарската къща. Хладният нощен вятър нахлуваше в косите й, съживяваш и свеж. Зад себе си долови чаткането на копита и тихия смях на Франсоа. До каменната пристройка, зад навеса с каците за накисване, тя скочи от седлото и се обърна към Франсоа, който обуздаваше жребеца си.
— Запали фенера! — каза Катрин, останала без дъх, и завърза юздите за парапета пред вратата.
Франсоа слезе и запали прикрепения за седлото фенер. Широка усмивка озаряваше ъглестото му лице, а от очите му струеше същата заразителна веселост.
— А сега какво?
Тя блъсна тежката врата и влезе в полутъмното работно помещение. Кепенците на прозорците бяха притворени и въздухът беше спарен, така че изведнъж ги връхлетя уханието на теменужки, което им подейства упоително. Помещението беше празно. Едва след няколко часа работничките щяха да седнат край масите, върху които бяха натрупани стъкла в дървени рамки.
— Този начин за добиване на есенция ми е много по-близък на душата, отколкото методът на омекотяването. Той е някак по-нежен. — Катрин се приближи към първата дълга маса. — С четка се размазва масло по тази стъклена плоскост и се посипва с цветчета. После се оставят за три или четири дни в хладния мрак да се разделят с душите си, а след това…
— С душите си ли? — попита Франсоа слисан и развеселен.
— Така Мишел нарича аромата. — Тя забарабани по една от рамките. — После увехналите цветчета се свалят и върху стъклото се поръсват нови. Това се повтаря приблизително петнадесет или двадесет пъти, докато се складира помадата в тиглите. Добивът е твърде нисък, но ароматът е страшно силен. Душите са много по-силни, отколкото ония, които се получават чрез омекотяване или дестилиране.
— Сега отново употреби тази дума — каза Франсоа усмихнат. — Струва ми се, че не само Мишел приписва на аромата душа.
Тя отвърна на усмивката му.
— А защо земята и растенията да нямат душа? — Взе фенера и тръгна към вратата. — Нима ти не вярваш в съществуването на душата?
— Напротив! — Той задържа отворена вратата. — Аз вярвам, че революцията има душа.
Тя се спря насред път.
— Не съм съгласна! В манастира добих впечатление за цял живот от благородните ти революционери!
— Тези мъже не представляваха нейната душа. Те са по-скоро трънаците и плевелите, които се стремят да задушат всяка градина, ако не бъдат изтребени до крак. — Той впи поглед в очите й. — Човешките права са нейната душа. И ние трябва да се грижим за това тя да не погине в море от кръв.
— Ти трябва да се грижиш за това — каза Катрин късо. Тя притвори вратата и тръгна към коня си. — Не желая да имам нищо общо с твоята революция. Аз оставам тук във Вазаро.
— Добре. — Той я качи на седлото и после се метна на жребеца си. — Не бих искал да бъдеш в Париж. Твоето място е тук.
Навела глава, тя го изгледа с любопитство.
— И ти веднъж ме нахока заради привързаността ми към градинката в Париж. А Вазаро е просто една много голяма градина.
— Сега ми се струва, че е било твърде отдавна. — Франсоа я погледна сериозно. — Няма нищо лошо в това, човек да не желае да се връща сред трънаците. Бог ми е свидетел, че съм изкушен да подиря за самия себе си някоя градина.
— Остани тук — рече тя, като последва ненадейния си порив. — Тук ти допада. Мишел твърди, че си разбирал цветята. Няма наложителна причина да тръгваш и…
