— Трябва да се връщам. И без друго останах твърде дълго. — Той се усмихна със съжаление. — Планираните няколко дни станаха седмици. Твоят Вазаро въздейства върху сетивата като опиат.
Катрин усети внезапна болка. Той щеше да замине! Щяха да приключат нещата, към които вече беше привикнала — дружелюбната му близост при полската работа, компанията му на трапезата, общият им смях, споровете за разделението на труда, разходките, при които често и Мишел ги беше придружавал.
— Кога ще тръгнеш?
— Утре в ранни зори.
— Толкова скоро? — Катрин е усилие се усмихна. — Предполагам, че е свързано със съобщението, което получи вчера. Дантон наистина ли не може без теб? Нали ми беше казал, че не е в Париж.
— Той се е върнал, но вестта не беше от Дантон. — Франсоа избягна погледа й. — Ти вече нямаш нужда от мен тук. Във Вазаро сега държиш здраво юздите в ръцете си. — Франсоа обърна жребеца си и се насочи към маслиновата горичка. — А от мен имат нужда в Париж.
— Да, аз нямам нужда от теб. — Катрин го последва надолу по склона. Тя наистина нямаше нужда от него, но ненадейно осъзна, че отчаяно желае той да остане. През последните седмици Франсоа беше станал за нея част от Вазаро, както Мишел и цветята. Защо да не останеше тук, където се намираше в безопасност? Париж беше лудница, в която палачи като марсилците вилнееха и безчинстваха.
Стигнаха до билото на хълма. Франсоа спря коня си, за да я дочака.
Над маслиновата горичка се зазоряваше. Светлината докосваше върховете на дърветата, а мракът отстъпваше надолу, под короните, където берачите вече късаха ухаещите теменужки.
— След изгрев — слънце ще наблюдавам работата в градината със зюмбюлите — каза Франсоа тихо. — С мен ли ще дойдеш или имаш работа при мосю Опостен?
— Градината е голяма. — Погледът й блуждаеше над маслиновата горичка. — Ще дойда с теб.
Те съзерцаваха безмълвно как слънцето издига златистата си хоругва над горичките и полята на Вазаро.
Катрин се обличаше за вечеря особено старателно. Не, не за Франсоа, опитваше се тя да оправдае избора на лимоненожълтата рокля с бисерно украшение. Но че желаеше да остави добро впечатление последната вечер, това беше несъмнено.
Когато пристъпи прага на салона, тя забеляза, че и Франсоа се беше постарал. Носеше тъмносин жакет и отдолу бяла брокатена жилетка, а пък вратовръзката му беше сложно завързана по последна мода. Тя се спря до вратата и го погледна. Той стоеше до бюфета и наливаше вино в кристални чаши.
— Сбогува ли се с Мишел? — попита тя.
— Да. — Той й подаде едната чаша. — Не изглеждаше много разочарован.
Тя наведе очи.
— Мишел знаеше, че все някога ще се върнеш в Париж. Но съм сигурна, че е доста умърлушен. Той много те обича.
— Аз също го обичам.
Отново между тях се възцари мълчание, което ставаше все по-тягостно. Тази вечер Франсоа беше друг. Приятелството през последните седмици беше отстъпило място на сковаността от първата вечер.
Безмълвието се проточи до безкрайност.
— Къде е Мишел? — попита той накрая.
— В селото вдигат сватба и той остана там. — Тя поклати със съжаление глава. — Не мога да го убедя да идва в къщата по-често от няколко пъти седмично. Понякога ми се струва, че му се натрапвам.
— Остави го да върви по своя път и той ще се върне при теб. — Той я погледна. — Само глупак не би се върнал, ако го искаш при себе си.
Гореща руменина обля бузите й и тя усети, че нещо я задушава. Припряно отпи от виното и остави чашата с трепереща от вълнение ръка.
— Ще седнем ли на масата?
— Не.
— Не те разбрах?
На устните му се появи крива усмивка.
— Мислех си, че ще успея, но не се получава нищо. В миналото на драго сърце играех някои роли, но тази на сбогуващия се по всички правила на етикета гост в момента няма да изпълня. Ще се сбогувам сега на място. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Ще ми липсваш, Катрин Вазаро!
Тя се загледа онемяла в него. Той обърна ръката й и притисна устните си към дланта й.
Доверие. Топлота. Нежност.
Дъхът й секна. Близостта му й подейства като след дълъг престой в сушилнята за цветя — опияняващо, главозамайващо, сладко! Той вдигна поглед към нея и бавно притисна дланта й към бузата си.
— И те желая. — Почувства как тя се вцепени и поклати глава. — Да, знам, че не мога да те притежавам. Зная го отдавна… от нощта в обителта. Но ако остана, един прекрасен ден ще го забравя и ще се опитам да се доближа до теб чрез любовта. — Той не откъсваше погледа си от нея и за кой ли път целуваше ръката и. — И ще бъде истинска любов, Катрин!
Без да й даде възможност да каже нещо, обърна се и напусна салона.
Тя гледаше объркано след него. Любов ли?
Едва сега й стана ясно, че през изминалите седмици беше избягвала да мисли за обич и наслада, свързани с Франсоа. Години наред нейната любов се отъждествяваше със сляпото обожание на Филип. Нима това, което изпиташе към Франсоа, беше всъщност любовта?
А удоволствието? Когато Филип беше край нея, никога не беше изпитвала сегашното чувство. Тя не се отдръпваше при допира на Франсоа. Дори във физическо отношение, изглежда, той я привличаше.
Каменната гробница в манастира…
Но Франсоа беше различен от онези мъже. Навярно и онова действие, от което се беше срамувала, с него щеше да бъде различно.
Тя излезе бавно от салона и тръгна нагоре по стълбите. В този миг не можеше да мисли за ядене. Беше объркана и натъжена, но в мрака тлееше и искра надежда. Преди да беше настъпило следващото утро, трябваше да подреди мислите си.
Преди Франсоа да е напуснал Вазаро.
Над Вазаро се стелеше утринната дрезгавина и покриваше с прозрачен бял воал пищното великолепие на цъфтящите поля.
— Франсоа!
Франсоа се обърна и видя, че Катрин тичаше към него през двора, покрай конюшните и оборите. Все още беше облечена е жълтата рокля от предишната вечер. Няколко кестеняви кичура коса се бяха измъкнали от плитката й.
Останала без дъх, тя спря пред него.
— Не си тръгвай!
Той стоеше като вцепенен, без да отмества погледа си от нея. Тя пристъпи още една крачка.
— Моля те… не искам да си тръгваш! Искам да останеш при мен и Мишел. Цяла нощ размислях върху онова, което ми каза. — Тя облиза напуканите си устни. — Не знам дали те обичам, но изпитвам нещо… нещо особено, когато сме заедно. Бих желала да останеш при мен, за да видим дали… не би било толкова лошо, ако свикна с тази мисъл.
— Не, не би било лошо — каза той меко. — Би било много приятно, би било чудесно! Но не би излязло нищо от това, Катрин.
— Ще ме… прегърнеш ли?
— Катрин…
— Не е голяма услугата, за която те моля. — Тя пристъпи още по-близо, така че застана съвсем плътно до него. — Не мисля, че ще изпитам страх. С теб ще бъде различно. Но все пак как да съм сигурна, преди да ме вземеш в прегръдките си.
Той я притегли към себе си, а тя се отдаде на насладата. Тялото му беше топло и силно, но тази сила не я плашеше, а й вдъхваше сигурност. — Действително е твърде мило! — Каза го неуверено, като се сгуши
