плътно в него. — Чудесно е!

— Да! — Гласът му отекна приглушено, тъй като беше заровил лицето си в косата и. — Да, скъпа! Чудесно е!

Катрин го прегърна и го притисна в обятията си.

— Франсоа, обичам те! — прошепна тя. — Не се връщай в Париж! Какво ще правиш там? Остани малко при мен и ако проявиш търпение, ще се постарая за кратко време да…

— Не.

Тя потръпна цялата и го погледна. Под слънчевия загар той беше пребледнял като восък, а в очите му проблясваше влага.

— Защо не?

— Не мога — изрече той с пресипнал глас. Обхвана лицето й е две ръце и го приближи до устните си, докато разстоянието се стопи. — Катрин! Моя Катрин…

Топлите му устни докоснаха нейните с невероятна нежност, задържаха се малко и отново се отдръпнаха. Тя никога не беше изпитвала толкова сладостно чувство!

После я придърпа неочаквано бурно в обятията си. Студената му твърда буза се притисна до лицето й.

Франсоа вдигна глава и разтреперан си пое дълбоко дъх. После отстъпи крачка назад и яхна жребеца си.

— Сбогом, Катрин!

Той ме напуска, помисли си тя отчаяна. Болка, внезапна и пронизваща, я обзе и замъгли съзнанието й. Не трябваше да я изоставя! Не трябваше, ако я обича!

Катрин изтръпна, когато осъзна, че навярно в постъпката му се криеше някакъв недостъпен за ума й смисъл.

Тя пристъпи към него.

— То е… заради онова, което мъжете ми причиниха? Ти беше казал, че нямало значение. Нима си променил мнението си?

Той впери поглед в лицето й.

— Ако е така, не бих желала да останеш. Тези мъже се отнесоха с мен сякаш бях дрипа. Но все пак аз имам стойност! — Паднала духом, тя се бореше със сълзите си. — Но аз трябва да знам! Това ли е причината за твоето сбогуване? Защото ме опозориха и оскверниха?

— Да!

Загубила ума и дума, тя впи очи в него.

— О, господи, не става дума за това, което другите ти направиха, а за това, което аз не направих. Бих могъл да им попреча, когато се нахвърлиха като зверове върху теб. Имах възможността да избирам и избрах противното!

В погледа й се четеше недоумение.

— Искаш ли да знаеш кой беше вторият мъж, който те изнасили? Дюпре! — Последните думи произнесе високо и задъхано. — Аз току-що бях пристигнал в обителта. Дюпре разпозна в мен довереното лице на Дантон и ме поздрави. Той ме отведе в южния двор. Някаква жена беше току-що измъчвана от някакви долни canailles. Видях те да тичаш през двора към портите. На лунната светлина ти изглеждаше като дете. Едно дете… — Той затвори очи. — Дюпре и Малпан побягнаха подире ти. Дюпре се заливаше от смях…

Катрин я побиха ледени тръпки.

— Той ми викна да съм отидел с тях. Аз ги последвах и видях как те преследваха нагоре по хълма към гробището! — Той отвори очи. — Бих могъл да тръгна по петите им и да ги убия! Боже мой, колко много исках да го направя!

— Ала не си го направил — каза тя беззвучно. — Ти допусна… да ме обезчестят.

— Трябваше да взема решение! С убиването на Дюпре бих си сложил клеймото на приятел на аристократите. Не можех да направя това, Катрин, но при все това постъпката ми е непростима.

— Да. — Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им. — Непростима е!

Видимо засегнат, той улови юздите.

— Adieu, Катрин! Ако имаш нужда от мен, прати ми вест и…

— Няма да имам нужда!

— Така си и мислех. — Той пришпори коня си, но го спря, преди да излезе от двора. Хвърли й последен поглед през рамо. Лицето му беше измъчено. — Аз наистина те обичам, Катрин!

Тя гледаше безучастно.

Не пророни нито дума.

Той не очакваше отговор. Обърна се и се понесе по-далеч от господарската къща.

Малко по-късно мъглата го погълна и той изчезна от очите й, сякаш никога не е бил във Вазаро.

Катрин тръгна към къщата. Тя се тътреше бавно като немощна и грохнала старица.

Зъзнеше. Време беше да свали жълтата си рокля и да облече вехтата работна роба, после да тръгне надолу към полята.

Мишел сигурно вече беше там. Щеше да й се усмихне и болката й щеше малко да се уталожи.

Днес възнамеряваше не само да наблюдава труда на другите. Щеше й се и самата тя да участва в беритбата. Това щеше поне малко да облекчи болката.

Вазаро щеше да й помогне, така както веднъж вече й беше помогнал.

Жулиет седеше в кафене „Дю Ша“ на същата маса, която бяха избрали с Жан Марк последния път. Тя постави черната копринена чанта в краката си и огледа набързо заведението.

— Днес сте сама — застана ненадейно пред нея Нана Сарпелие и постави забързано таблата пред Жулиет, за да й представи нова колекция от ветрила. — Всяка жена без придружител изглежда подозрителна. — Тя се отпусна на стола срещу нея. — А така и аз събуждам подозрение.

— Бих искала да разговарям с вас на четири очи. — Жулиет посочи с жест към чантата в краката си. — Два милиона ливри!

Нана облещи очи.

— Света Дево! И с тази колосална сума се влачите из Париж… сама?

— Пристигнах с наета карета.

Нана се втренчи в нея първоначално недоумяващо, после отметна глава назад и се засмя от все сърце.

— Май трябва да съм ви благодарна, че не сте изминали целия път от Кралския площад дотук пеша.

Жулиет се усмихна.

— Сметнах, че е достатъчно сигурно, щом като жива душа не знае какво нося със себе си. Жан Марк имаше намерение утре да ме придружи дотук, но…

— Вие не искате да е с вас — довърши Нана вместо нея. — Защо не искате?

— Моите работи не го засягат. — Жулиет кръстоса ръце на масата. — Срещу двата милиона ливри бих искала потвърждение на кралицата, че признава Жан Марк Андреас за собственик на „Вихрения танцьор“.

— Ах, ето какво било значи… „Вихрения танцьор“. — От устните на Нана се разнесе почти беззвучно подсвиркване. — За него, значи, ставало дума.

— Бих искала да получа много бързо това потвърждение. Възможно ли е?

— Става все по-трудно да се прониква при нея. — Нана кимна подир кратко колебание. — Утре. За два милиона ливри можем да се нагърбим и с това допълнително усилие. — Погледът й продължаваше да пронизва като стрела лицето на Жулиет. — Защо подир цялата тази игра на криеница сега сте толкова откровена?

— Реших да ви гласувам доверие, защото работим за една и съща кауза.

Нана сведе поглед към черната чанта.

— Двата милиона са огромна помощ. Вие знаете, че кралят умря преди два месеца на гилотината,