— Знам. — Той погали гъстите й къдрици. — Почивай си!
— Бих искала да посетя Катрин. Да, ще ми се да отида във Вазаро. Как мислиш, възможно ли е?
— Разбира се, утре ще уредя всичко.
— Катрин… знаеш ли, че Франсоа я обича?
— Така ли?
— Винаги, когато говореше за нея, забелязвах по лицето му… е, знаех, че нещо се крие зад всичко това. Трябваше сякаш с ченгел да го изтръгна от устата му.
— Не ме учудва, че си успяла.
— Не го оставих на мира, докато не призна!
— И това не ме учудва.
— Дофинът… трябва да помогна на Луи Шарл! Аз й обещах…
— Всичко с времето си. Най-напред си отдъхни във Вазаро.
— Колко съм сънлива… странно. Току що се събудих. — Тя отвори с неимоверно усилие очи. — Сокът! Да не си сложил нещо в него?
— Да.
— Както във Вазаро беше сложил нещо във виното на Франсоа.
— Само толкова, колкото да се наспиш.
— Без кошмари.
Един час по-късно Жан Марк пристъпи прага на салона.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Много ви благодаря, че дойдохте.
Франсоа не счете за необходимо нито да стане, нито да вдигне поглед от чашата си с вино.
— Изобщо не ми липсвахте. Робер ми наливаше щедро от вашата чудесна изба.
— Жулиет настояваше да присъства на Площада на революцията. Вие бяхте ли там?
Франсоа отпи глътка вино.
— Задачата ми е да ги измъквам от тъмницата, но не и в случай на неуспех да бъда очевидец на смъртта им. Реших да се напия!
— А как стана така, че плановете ви се провалиха с гръм и трясък? Разполагахте и с време, и с пари…
— И с Мосю, който работеше срещу мен.
— Мосю ли?
— Славният и почтен граф дьо Прованс, братът на краля! Той беше човекът, който организира нашата група преди две години. Всичко вървеше по мед и масло, докато опираше само до освобождаването на аристократи. Помислете, какво би бил един крал без двор? — Франсоа отново поднесе чашата към устните си. — Едва когато стана необходимо и възможно да се освободи кралското семейство, той започна да твърди, че нямал средства. Изглежда, че славният и почтен Мосю иска самият той да стане крал. Сигурно има свои шпиони както в нашата група, така и в Конвента. Винаги, когато хвърляхме усилията си да осъществим някой план, се появяваха пречки, но никога от такова естество, че да се изясни дали той има пръст в играта. Никога не беше разкрита моята самоличност, а и нашата група като цяло не беше предадена на властите.
— А вие не знаете ли кой би могъл да бъде доносникът сред вашите хора?
— Върти ми се в главата едно име… и един план, с който бих могъл да проверя предположенията си.
— Значи Мосю би желал да види мъртво и момчето?
— Положително, та той е пречка по пътя му. Луи Шарл сега е крал на Франция. Аз ще го освободя от Тампл, но трябва да го сторя сам!
Жан Марк се усмихна.
— Вярвате ли, че Жулиет би допуснала момчето да бъде освободено без нейно съдействие? Така че изпадам в незавидното положение или да я разубедя да участва във вашите замисли или да се погрижа тя да ги осъществи бързо и успешно заедно с вас.
Франсоа го погледна.
— И какво решение ще вземете? Кое от двете?
— Няма да стоя и да гледам със скръстени ръце още веднъж същото, на което бях свидетел днес! Тя припадна! Утре ще я изпратя във Вазаро. Възможно ли е да освободите малкия, преди тя да се върне?
— Бързи действия в момента са изключени. Конвентът предполага, че ще бъде предприет опит за спасяване на дофина от страна на роялистите като реакция след екзекуцията на кралицата. Надзирателите му в Тампл са подсилени.
— Колко дълго ще се наложи да чакаме?
— Един или два месеца, предполагам. — Франсоа стана, но се олюля. — Чувствам се…виното навярно ме е ударило в главата.
Жан Марк се запъти към него и сложи ръка на рамото му.
— Merde, днес, изглежда, ми е съдено постоянно да служа за опора на някого. — Той въздъхна унило. — Най-добре ще е да прекарате нощта в дома ми. Аз ще ви заведа горе и ще ви сложа да си легнете.
— Колко мило от ваша страна. — Франсоа продължаваше да бъде любезен, дори когато коленете му почти се огъваха. — Наистина мило и…
— Това е самата истина — каза Жан Марк сухо. — Ако не бих толкова благороден и добър, щеше да ми е далеч по-широко около врата.
— Тя ще отиде на гости на Катрин… на Катрин…
Когато Жулиет пристигна във Вазаро, гераните цъфтяха, полята пламтяха в огненочервено и разпръсваха опияняващо ухание.
Катрин вече чакаше на стъпалата пред входа и изтича към Жулиет, щом тя слезе от пътната кола. После отстъпи крачка наш и я заразглежда изпитателно. В деня преди заминаването на Жулиет от Париж Жан Марк й беше изпратил по куриер писмо, в което й описваше душевното и физическо състояние на нейната приятелка. И Жулиет наистина изглеждаше посърнала, лишена от характерната за нея енергия и жизнерадост. Ала това, не беше всичко. При сбогуването си с Вазаро Жулиет въплъщаваше все още много черти на нетърпеливото и импулсивно младо момиче, с което Катрин беше учила в манастирското училище. Сега обаче в жената, която стоеше пред нея, тя не намираше и помен от тези черти! Катрин усети как остро я прободе тъга по невъзвратимото. Те и двете се променяха и бяха вече други, но не в еднаква степен, както някога се бяха надявали.
— Ужасно е онова, което направиха с Нейно величество.
— Ужасни неща се случват навсякъде. — Жулиет прегърна Катрин през кръста. — Тук не… по всяка вероятност. Тепърва ще трябва да си припомня, че на света все още има местенца като това.
Катрин се засмя непринудено и свали шапката на Жулиет, за да погали нежно тъмните къдрици на приятелката си.
— Ти трябва веднага да се преоблечеш и да дойдеш с мен на полето. Следващите два дни няма да правиш нищо друго, освен да работиш с Мишел и мен.
Жулиет я погледна подигравателно.
— Трябва да си отработя подслона и хляба, така ли?
Катрин кимна енергично.
— Да, естествено, във Вазаро всички работят. — Усмивката й излъчваше спокойствие. — Жулиет, ти трябва да береш цветя!
Глава двадесет и втора
— Ти не само си се провалил, но си станал същинско чудовище — установи леденостудено Ан Дюпре. — С такава външност не можеш да очакваш, че ще бъдеш приет радушно от господата в Конвента!
— Не можех да направя нищо — вайкаше се Дюпре. — Трябваше да се крия от policia и вече бях убеден, че е ударил сетният ми час. Когато намерих лекар, беше вече късно, твърде късно, тъй като костите
