— Заминаха си. Освен Мари и мен в къщата няма никой. Мосю Андреас ги освободи в деня след вашето заминаване.

— Колко странно! — Жулиет смръщи чело. — Искам да говоря с него. Къде е той?

— Още не е станал.

— Всемогъщи Боже, вече е почти обяд. Та той винаги е бил ранобудник. — Тя се ококори. — Да не е болен? — И полетя по коридора към стълбите. — Трябва да го видя незабавно! Катрин, обърни внимание да не се повреди портретът на Мишел при разтоварването!

Миг по-късно тя нахлу в полутъмната стая на Жан Марк.

— Какво се е случило? Болен ли си? Знаех си, че не биваше да заминавам. — Тя видя, че някой се размърда в леглото и изтича до прозореца, за да вдигне завесите. — Ни един слуга няма вече в къщата, а ти си болен!

— Жулиет… — Гласът на Жан Марк, сънен и пресипнал, се разнесе от леглото. — Какво търсиш тук, за Бога?

— Крайно време беше да се завърна. — Тя изтича до леглото и се хвърли в прегръдките му. Преди той да успее да направи каквото и да е било движение, тя покри лицето му с целувки. — Ах, Жан Марк, колко ми липсваше! Моля те, не се разболявай! Тичах нагоре по стълбите и си мислех: „Ами ако е болен? Ами ако умре?“ Не бих могла да го понеса, ако ти…

— Шшт! — Той я прегърна и я притисна към себе си. — Аз изобщо не съм болен.

— А защо тогава си още в леглото?

— Поради една много основателна причина — легнах си едва на зазоряване.

Тя чу как бие сърцето му и се сгуши доволна в него, така че бузата и се притисна в космите на гърдите му. Живот…

— Не беше много мило от твоя страна така да ме плашиш!

— Мога ли да ти обърна внимание върху обстоятелството, че нямах никаква представа за пристигането ти? Защо не ме уведоми… ах, няма никакво значение! — Той отмести малко главата й от себе си, за да я целуне.

Тя се притисна по-плътно до него, обзеха я радост и облекчение. Той беше здрав и читав, и те бяха отново заедно!

Жан Марк вдигна глава. Дъхът му се учести.

— Един от двама ни е по-нетърпелив и това май си ти, Жулиет, събличай се! Dieu, колко ми липсваше!

— Нима? Е, аз това и целях. — Тя го погледна, обзета от съмнение и подозрителност. — Наистина ли ти липсвах, Жан Марк?

— Да, наистина. — Той захвърли шапката й. — Което възнамерявам веднага да ти докажа, ако имаш добрината да се съблечеш…

— Не мога. — Тя се освободи неохотно от прегръдките му и стана. — Щом не си болен, трябва да се облечеш и да слезеш долу. Катрин е тук.

— Катрин ли? — Жан Марк повдигна учудено вежди. — Как така? Защо е дошла? Би трябвало да остане във Вазаро. Нито една от вас не биваше да идва в Париж!

— Ти знаеш, че щях да дойда — каза тя тихо. — Не бива да те оставям сам-самичък тук, а отгоре на всичко има и нещо друго, което трябва още да свърша.

Жан Марк отметна завивката си, изправи се и посегна към утринния халат.

— По дяволите, не си ли чула какво става тук? Якобинците вилнеят и безчинстват като обезумели, арестуват и убиват всеки, който им попадне пред очите. Те екзекутираха всички жирондисти и аристократи, които им паднаха в ръцете, а освен това и всички останали, срещу които си имаха нещо наум. От екзекутирането на кралицата насам гилотината работи денем и нощем. Тук за вас е прекалено опасно.

— Гилотината! — Споменът за оня ден на Площада на революцията я накара да настръхне: Кралицата в нейните прелестни тъмночервени обувки е висок ток… — Значи отново безчет мъртви!

Жан Марк закопча утринния си халат и се обърна към нея.

— Върни се обратно във Вазаро! При толкова много жертви смъртта на отделния човек се е превърнала в ежедневие. Ако те изправят пред трибунала, надали ще имам възможност да те спася.

Тя се опита да се усмихне.

— А ако трябва да си сложа главата под гилотината, това ще те трогне ли? Много се надявам да е така! Би било страшно жалко, ако никой не скърби за мен.

— Напротив, ще ме трогне — каза той съвсем бавно. — Толкова много, че бих бил принуден да търся възможност както за унищожаването на гилотината, така и на нацията, в чието име е била употребена срещу теб.

В очите й се появи изумление. Тя усети, че не й достига въздух.

— Колко… необичайно! Значи ти ще скърбиш за мен?

— Боже милостиви, не казах ли… — Той прекъсна мисълта си и се извърна, за да не може да види лицето му. — Франсоа в този случай би ми изтъкнал доста аргументирано, че излагам на опасност човешките права, следователно най-добре е да се опитаме да избегнем всичко това. Върни се обратно във Вазаро!

Тя поклати глава отрицателно.

— Дори и да си тръгна, Катрин ще остане. Тя възнамерява да отиде при Франсоа в Тампл.

— Не! — Жан Марк се мяташе из помещението като ранен звяр. — Откъде накъде?

— Тя го обича. Нейното място е при него.

— Не и в Тампл. Ако не желае да се върне обратно във Вазаро, то тогава може да остане тук, в дома ми, където е под моя закрила и защита…

— Тя вече не е дете. Ти не можеш да я защитаваш от всичко и от всички. Двете с нея трябва да правим онова, което трябва!

— Дявола не мога да го… — изрече несдържано Жан Марк. — Би следвало да дам нареждане на Леон да ви запуши устата с парцали, да ви върже и да ви откара обратно във Вазаро.

— Тогава още по-сигурно бихме се върнали обратно. — Тя се усмихна. — Знам колко си привързан към Катрин, но ти не носиш вече отговорност за нея. Тя е съпруга на Франсоа сега. — Жулиет се обърна и се запъти към вратата. — А сега си тръгвам, за да можеш да се облечеш. Да пратя ли Леон горе с вода? — Тя го погледна. — Това не спада към задълженията му и сигурно ще го направи неохотно. Впрочем, Жан Марк, неразумно е да искаш да се оправяме само с Робер и Мари. Защо си махнал всички останали?

— Реших, че така ще бъде най-добре. Напоследък имах върволица посетители, за чието присъствие не биваше да научава никой.

— Кои именно? — Тя го погледна с любопитство и ненадейна болка я прониза. — Някоя… жена ли? Всъщност би трябвало да съобразя това. Ти винаги си имал любовница, а пък мен ме нямаше…

— Цели седем седмици и три дни — каза Жан Марк тихо. — Колко часа са това не знам, но със сигурност бих могъл да ти кажа, ако не беше нахлула в стаята ми и не беше ме изтръгнала от сладкия ми сън.

— Ах, така ли? — Тя отново усети, че се задушава и в нея заблещука надежда. — Банкерите са много добри в смятането, нали?

— Ако желаят да упражняват с успех професията си. — Той поклати глава. — Никакви други жени, Жулиет. Нямах никакво желание да те заменям в леглото си с някоя друга. Още една победа за теб.

— Къде беше миналата нощ?

— Взех участие в едно от онези скучни и тягостни тайни сборища, които се оказват необходими при тъмни съзаклятия. Кажи ми, има ли написано някакво правило, че те трябва да се провеждат всякога посред нощ?

— Съзаклятия ли?

Той се усмихна колебливо.

— Надявах се, че ще съм освободил твоя малък Луи Шарл от Тампл преди завръщането ти, ала както винаги твоето поведение е непредсказуемо.

— Луи Шарл? — Тя го погледна удивено. — Значи ти ни помагаш?

— Моя скъпа Жулиет, ако бъда въвлечен в някое дело, то трябва да поема всичко в свои ръце.

— Откъде накъде?

— Да предположим, защото съм честолюбив.