Жулиет влезе боса, облечена в бялата си нощница.
— Къде ми е умът? Когато преди малко се опитах да отворя вратата, тя беше заключена, затова… — Погледът й падна върху дневника и после се премести към спокойното лице на Катрин. — Успя ли?
Катрин кимна.
— Макар че при писането изпитвах всичко друго, но не и приятни чувства към теб.
— Познато ми е. Чувствата ми към Жан Марк тогава бяха същите. Сега по-леко ли ти е?
— Да. Не е изживяно, но помогна. Бях ужасно страхлива, нали?
— О, не! — Жулиет коленичи пред стола на Катрин и простря нежно ръце към приятелката си. — Всички ние бихме желали да имаме някаква градина, в която да можем да се върнем, когато болката стане непоносима. Погледни ме, аз избягах от нея при теб във Вазаро.
— Но и ти скоро пак ще си заминеш.
— След няколко дни. Трябва да се върна в Париж! Нямам никаква причина да оставам повече. Твоят Вазаро ме излекува.
— Вазаро… — Катрин поклати отрицателно глава. — Не, ние сами се излекувахме. Вазаро не притежава магическа сила.
— Нима? — Жулиет го каза с усмивка. — Не бива толкова лекомислено да се отказваш от вярата си в него.
Катрин сложи длан върху къдриците на Жулиет.
— Само преди една година ти се присмиваше на магиите и чудесата и ги наричаше врели-некипели.
— Но междувременно научих колко мъдра и дълбокомислена може да бъде глупостта. — Жулиет продължаваше да клечи на пода. — А пък ти — колко глупава и плитка може да бъде мъдростта. — От усмивката очите й проблеснаха. — Не звучи ли това отблъскващо и отвлечено като библейски наставления? Сега можем да помислим как да свържем по подходящ начин тези две открития.
Катрин усети как се възвръща жизнеността й.
— Остани днес да спиш при мен — каза тя импулсивно. — Спомняш ли си как понякога се прокрадвах в килията ти и как се смеехме и бъбрехме до зори?
Жулиет кимна. Скочи и затича към леглото.
— Облечи си нощницата! — Тя се шмугна под завивката.
Катрин се засмя непринудено и тръгна към дрешника, за да извади нощницата си. Ненадейно се почувства млада и възторжена, радостна от живота си.
Жулиет се разбъбри. Говореше за работата си по портрета на Мишел, после премина към не много ласкавата оценка за характера на Филип, сетне посвети Катрин в изкуството да се изработи ветрило.
Катрин се промъкна в леглото до Жулиет и духна свещите.
Жулиет ненадейно млъкна.
Катрин се обърна към нея.
— Какво има?
— Не е същото! Не можем да го върнем обратно, нали?
— Какво имаш предвид?
— Времето, преди… мислех си, че бихме могли поне за миг да го върнем обратно… ала ние вече не сме същите! Вече не можем да дърдорим и да се кискаме чак до зазоряване. Вече не можем да бъдем деца!
— Да. — Катрин разсъждаваше. — Но може би пък, както е сега, е по-добре. — Тя улови ръката на Жулиет. — Мисля си, че нашето приятелство сега е по-здраво. Днес ти ми каза, че ме обичаш. Тогава не би го сторила!
Жулиет сплете пръстите си с нейните.
— Да, обичам те! Ако по-малко те обичах, щях да те оставя в твоята градина, за да не ми се налага повече да се грижа за теб. — Тя се опита да се разсмее. — Та ти знаеш колко съм себелюбива. Идната седмица навярно ще те посъветвам да забравиш всичко, което съм ти казала… Не, не е вярно! Бих искала да водиш богат и изпълнен със съдържание живот. Ти не бива да се смяташ за излъгана в очакванията си.
После между двете се възцари мълчание.
— И твоят живот трябва да е богат и изпълнен със съдържание. Жулиет. — Катрин се подвоуми, после попита предпазливо: — Защо Жан Марк? Ти знаеш, че той е…
— Знам. Но няма никакво значение.
Така лежаха те, приятелски хванати ръка за ръка и се взираха в сребристата рамка на мрака.
Мина дълго време, преди Катрин тихо да каже:
— Когато тръгнеш за Париж, ще дойда с теб!
Филип помогна на Жулиет да се качи в пътната кола и после погледна Катрин.
— Не одобрявам това! — каза той възмутено. — Твоето място е тук!
— Моето място е там, където намеря за добре! — Катрин му протегна усмихнато ръката си. — Грижи се за моя Вазаро, Филип! И наглеждай Мишел! Проверявай всяка вечер дали си е научил уроците!
— Ще го правя. — И като поднесе ръката й към устните си, добави сериозно: — Ще положа много усилия и няма да жаля труда си.
— Знам. — Тя се остави да й помогне при качването и седна до Жулиет.
Филип отстъпи назад, даде знак на Леон и каретата се понесе рязко напред.
Колелата затрополиха по отбивката, покрай лимоновите и портокаловите дървета към междуселския черен път. Филип стоеше и гледаше след тях, а когато завиваха, вдигна ръка за сбогом. На утринното слънце златистата му коса проблясваше, а усмивката, която им пращаше за сбогом, беше както винаги лъчезарна.
— За какво мислиш? — попита Жулиет, изгаряща от любопитство, и погледна Катрин.
— Колко красив е той. — Катрин го изрече невъзмутимо. — Да не беше се случило онова ужасно нещо в манастира, по всяка вероятност щях да се омъжа за него и щях да бъда щастлива. Никога нямаше да ми мине през главата да поискам нещо повече от онова, което виждах в него, защото не разбирах живота.
— Ти представляваш повече, отколкото ти се струва.
— Аз бях една непоносима лъжесветица.
— Лъжесветица, да. — Очите на Жулиет просветнаха закачливо. — Но не и непоносима. Аз те понасях, нали?
— Ние се понасяхме взаимно. — Катрин се изсмя непринудено. — О, боже мой, как можех непрекъснато да тичам подире ти в тази гробница и… — Смехът й секна, тя с усилие си наложи да се усмихне, пропъди ужасните спомени, за да извади наяве само хубавите. — От време на време ти беше направо нетърпима.
Жулиет забеляза смущението й и я улови непринудено за ръката.
— Това се отрази като мехлем върху характера ти. В сравнение с мен Франсоа ще ти се стори същински светец.
Франсоа! Катрин се облегна назад. У нея се смесиха възбуда и боязън. Откъде можеше да бъде сигурна, че Франсоа още я иска? Жулиет беше заявила, че той я обича, ала можеше и да се лъже. Половин година беше много време. Твърде е възможно да има някаква друга жена при него.
Е, ако пък беше твърде късно, щеше да посрещне този факт без всякакъв страх. Значи така й е било писано.
Но не можеше да се крие в райската градина!
— Мадмоазел Катрин, колко се радвам, че изглеждате така добре!
Робер ги посрещна със сърдечна усмивка, когато им отвори. Погледът му се плъзна към пътната кола и към Жулиет, която наблюдаваше разтоварването на своята покъщнина и принадлежностите си за рисуване. Ненадейно тя се обърна и побягна нагоре по стълбите.
— Добър ден, мадмоазел! — Робер сияеше. — Мосю Андреас ще бъде крайно щастлив от вашето завръщане. Къщата ни изглеждаше пуста без вас.
Тя направи гримаса.
— Затова пък е по-спокойна. — Тя развърза панделките на шапката си. — Но защо ти стоиш на вратата? Къде са слугите?
