добре. Облечи ги!
Смаяна, тя го изгледа. Какви ли перверзни игри му бяха по вкуса?
— Е, ама какъв смисъл имаше да идваш, ако нямаш намерение да ми се подчиняваш?
Тя тръгна към гардероба.
— Намисли ли вече как ще отстраниш от пътя невръстния крал?
— Вероятно посредством отрова. Един аптекар на улица „Марат“ ще ми набави всичко необходимо. Отровата е метод, към които би прибягнал и Робеспиер, защото е надежден и разумен. За ръкопашна борба не ми стига сила.
— Кралят е само на осем години. Той едва ли би могъл да се бори, за да…
— Нито дума повече за краля, разбра ли ме? Обличай роклята!
Двадесетина минути по-късно тя стоеше пред него в розова брокатена рокля и пъхаше кестенявите си коси под модно фризираната сива перука.
Гледката предизвика възбудата на Дюпре.
— Великолепно — изрече той, останал почти без дъх. — Притежаваш сила, каквато Камий никога не е имала. — Той извади от джоба си малка сребърна табакера за емфие. — Наведи се към мен! Последна операция!
С неподвижно лице тя приклекна пред него.
Той отвори табакерата за емфие, извади от него сърцевидна изкуствена бенка и я прикрепи точно над левия крайчец на устата й.
— Така, сега изглеждаш отлично! — Малко неуверено той затвори кутийката и я пъхна в джоба си. — Коленичи!
Нана се поколеба, после паша на колене пред креслото му.
— Много хубаво! А сега думите! Трябва да ги произнасяш доста убедително, иначе ще се разгневя много!
— Какви думи?
Гласът му прозвуча високо и хленчещо:
— Раул, обещай ми, че ще бъдем винаги заедно! Ти си хубавото, скъпо момче на мама! Никога вече няма да те наказвам!
Тя повтори думите.
Той й зашлеви плесница.
— Трябва да звучи по-искрено! Още веднъж!
Нана понечи да каже нещо, после се отказа и си пое дълбоко дъх, но очите й проблеснаха гневно, след това повтори думите.
— Така е по-добре. И кажи сега: „Бях много лоша, когато те затворих в дървения сандък с онова отвратително животно.“
Нана повтори изречението.
Той се наведе напред, като дишаше на пресекулки, късо, задъхано.
— Моля те за прошка!
— Моля те за прошка! — Нана го погледна. Лицето му се беше изкривило в сладострастна конвулсия.
— Кажи го още веднъж!
— Моля те за прошка! — Нана помълча известно време, после попита: — Това ли е всичко?
— Не. — Дюпре се усмихваше. Погледът му беше опиянен от страст. — Следва най-важното. Сега ми целуни ръката!
На вечерята Катрин не заговори направо Луи Шарл, а най-напред се постара да се сприятели със семейство Симон. За нейна почуда установи, че това не беше толкова трудно. Както й беше разказал Франсоа, те бяха груби, недодялани и твърде ограничени, ала добродушни по природа. Катрин реши, че жената е по-приятна от мъжа. Мадам Симон беше дребничка, закръглена особа с грубовати мъжки черти и осеяно с пъпки лице, но усмивката й беше топла и сърдечна. Тя изглежда наистина беше обикнала детето от все сърце.
Едва когато мъжете седнаха да играят на карти, а мадам Симон се оттегли с плетивото си до печката. Катрин се осмели, като че ли между другото, да тръгне към седящия до прозореца Луи Шарл, който се беше задълбочил в четене на книга.
— При печката е твърде горещо — каза тя. — Мога ли да седна чук при тебе?
— Както желаете, гражданко. — Мнителният му поглед отново се плъзна към книгата.
Съчувствие обзе Катрин. Франсоа беше казал, че момчето е надраснало годините си и сега тя разбра какво е имал предвид. Сериозното му и зряло поведение беше по-скоро тъжно, отколкото неподходящо. Тя седна срещу него и огледа момчето от главата до петите през спуснатите си мигли. Прелестно като картинка дете, което обаче не приличаше много на Мария Антоанета. То притежаваше нейните светли коси и поразяващо сините й очи, раздалечени едно от друго, но като цяло чертите му бяха по-красиви от онези на майка му.
— Не обичам, когато ме гледат така — каза детето, без да вдига очи от книгата си. — Бих предпочел да не го правите!
— Ах, мислех си в момента, че приличаш на майка си.
Той я погледна изненадано.
— Вие сте познавали майка ми?
— Преди много, много време, когато бях съвсем малка. Тя беше твърде добра към мен.
Той закима усърдно.
— Тя винаги е била добра. — С понижен глас момчето продължи. — Но не бива да говорим за нея тук. Те не обичат това.
— Много разумно. Какво четеш?
— Някаква книга на Русо. Гражданинът Робеспиер има доста високо мнение за него. Книгите, които ми даваше татко, ми ги отнеха, ала тази тук ми разрешиха да я запазя. Както и ония там. — Той кимна с глава към четирите книги на масата до себе си.
Тя взе един подвързан в тъмносиня кожа том.
Луи Шарл сложи ръка върху книгата, така че Катрин не успя да я отвори.
— Не може!
Тя го погледна удивено.
— Това не е книга, която трябва да разглеждате, гражданко — каза той предупреждаващо.
— И защо не е?
— Тя съдържа изображения на необлечени хора, които… — Малчуганът замълча и сви рамене. — Не е подходяща книга за дама, която е познавала моята maman39.
— Ами за теб тогава подходяща ли е?
Хлапакът поклати недоумяващо глава.
— Не знам. Симон казва, че това били единствените книги, които мъжът следвало да чете.
— Вярваш ли му?
— Не знам — повтори той. — Откъде да знам кое е истина и кое лъжа, след като всеки ми казва нещо различно!
— Харесваш ли гражданина Симон и неговата жена?
— В повечето случаи те се отнасят много добре към мен. — От старческата му сдържаност не остана и помен, когато с горест добави: — Бих желал понякога да ме оставят да виждам моята maman.
— Ала тя е… — Катрин изведнъж млъкна, когато стъписана забеляза, че той говореше за майка си в сегашно време. Бяха го оставили да мисли, че още е жива! На Катрин й трябваше съвсем малко време да се съвземе, после го попита: — Къде е сега твоята maman?
— Точно над нас… със сестра ми и леля ми. — Ръката му сграбчи още по-здраво книгата. — Те твърдят, че моята maman била лоша и зла жена, и аз не бивало да говоря за нея.
Катрин изпитваше болка и съчувствие.
— Аз не открих нищо лошо в нея. Струва ми се, че ти би трябвало сам да си съставиш мнение, Луи
