— Значи ние ще нанесем удара си на 19 януари?
— Че защо не? Ще бъде много весело, ако използвам техния план като основа на моя собствен. Днес говорих с Пирар. Той е очарован от перспективата да бъде един ден щедро възнаграден за работата си. Коленичи!
— Вие сте разказали на Пирар за Мосю?
— Той не знае нищо, което да излиза извън задълженията му. Хора като Пирар са само инструменти, с които по-умните си служат. Ти мразиш да коленичиш пред мен, нали?
— Да.
— Въпреки това го правиш. — Показалецът му докосна изкуствената бенка върху бузата й. — Камий нямаше нищо против! Но ти ми допадаш повече, защото удоволствието с теб е по-голямо.
— Да започвам ли?
— Веднага! — Той приглади отстрани косите на перуката. — Един прекрасен ден ще те съблека гола и ще те затворя в големия шкаф. Тъкмо онова, което ти ми беше причинила, спомняш ли си? Беше един скрин в килера, а пък ти ми каза, че съм трябвало да се науча…
— Не съм ти казвала нищо такова!
Той я удари с всичка сила.
— Естествено, че си! Е, признай го!
— Аз бях!
— И после пусна вътре насекомите. Ала аз не може да съм бил толкова непослушен, че да съм го заслужил, нали?
— Не.
— Но ти не се бой! След като те измъкна, ще те държа и ще те галя и ще ти кажа какво трябва да прави едно славно момиче, за да ме зарадва.
Гласът й трепереше от непресторен ужас.
— Не ме затваряй в шкафа!
— Засега няма — успокои я той. — Човек трябва истински да се наслаждава на наказанието. — Той се облегна назад. — Можеш да започваш.
Гласът на Нана все още трепереше, когато подхвана с високия жаловит тон, който той искаше да чуе.
— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно! Ти си моето скъпо малко момче, Раул…
— Фалшификацията е изключително добра. — Нана подаде на Дюпре празен лист, върху който отдолу се мъдреше подписът на Робеспиер. — Този беше най-добрият, ала аз й внуших, че и другите ще свършат работа. Този тук го мушнах под ветрилата в кошницата се, когато се зазяпа.
Дюпре огледа с критично око подписа.
— Много добре. Тя е наистина талантлива. Не бих могъл да различа този подпис от истинския.
— Да обличам ли роклята?
— Какво? — Той я погледна нетърпеливо. — Не, днес нямам никакво свободно време. Трябва да се срещна с Пирар и да уредя нещо. Можеш да си вървиш.
Нана го погледна учудено.
— Върви си! — Дюпре се извърна. — Казах ти, че имам работа с Пирар.
— Не мога ли да ти помогна?
— Тези неща не те засягат. — Той провлече крак към писалището. — Ела утре пак!
— Утре е седемнадесети. Трябва да сме готови за…
— Ти се осмеляваш да ми нареждаш какво трябва да правя?! Май че все пак трябва да облечеш роклята.
— Не! — Тя изтича запъхтяно към вратата. — Утре ще дойда пак.
Оглушителното чукане прокънтя болезнено в ушите на Жулиет. Тя изтича надолу по стълбището.
— Какво става тук? — Тя надникна в Златния салон. — Робер, какво правиш?
— Опаковам.
— Виждам. — Тя се огледа изненадано. Всички картини бяха свалени, в салона имаше много сандъци и куфари.
Робер вдигна очи от картината, която току-що опаковаше.
— Мосю Андреас разпореди всичко да се вземе при пътуването. — Той продължи работата си.
Жулиет мина през помещението и огледа голите стени. Всичките картини на Фрагонар и Буше, та дори и „Вихреният танцьор“, бяха изчезнали.
— Къде е сега мосю Андреас? — извика тя, като се опитваше да заглуши чукането.
— След закуска отиде при мосю Бардо.
Жулиет се спря до едно обковано с месинг сандъче, което й беше добре познато. „Вихрения танцьор“!
— От подземието ли го извади?
Робер кимна.
— Той изрично нареди да се изнесе навън. Всички ценни предмети трябвало да бъдат грижливо опаковани. За голямо пътуване ли става дума, мадмоазел?
— Аз… аз не знам. — Секунди по-късно усети как започна да я връхлита паника. Нима беше възможно Жан Марк да й се е наситил и да я пъди? Не, той нямаше да обърне с краката нагоре цялото домакинство, за да се отърве от една любовница!
— Погрижи се всички картини на мадмоазел от стаята й да бъдат опаковани, Робер! — Жан Марк се беше появил на прага на салона. — И кажи на Мари да започне да опакова и гардероба на мадмоазел.
Нейните неща! За неговите въобще не ставаше дума. Отново я облада паника и Жулиет си наложи с усилие на волята да не се забележи нищо от тревогата й.
— Заминаваме ли?
— Да. — Той се обърна към Робер. — Сега ще отидем в кабинета ми да прегледаме книжата. — И повлече Жулиет със себе си.
Тя едва смогваше да го следва, когато той тръгна забързано по коридора.
— Утре ще изпратя Робер и Мари с картините, и „Вихрения танцьор“ във Вазаро. Без нас тяхната безопасност в Париж не е гарантирана. Ако всичко мине добре, то участието на Катрин и Франсоа в цялата тази афера ще остане неразкрито и Вазаро ще бъде надеждно убежище за всички тях.
— За тях ли? Ние няма ли да заминем за Вазаро?
Той поклати отрицателно глава.
— Нашата цел е Чарлстън. Току-що идвам от Бардо, комуто наредих да даде пари на Франсоа, за да освободи няколко осъдени на смърт. Освен това взех семейните украшения на рода Андреас. Някои от нещата не съм ги виждал от години. Мина ми през ума, че рубините много добре ще ти подхождат. — Той я придърпа в кабинета си и затръшна вратата. — Искаш ли да ги видиш?
— Не. — Тя го погледна изненадано. — За Чарлстън ли? Заради това ли се опакова всичко? И откъде накъде тъкмо в Чарлстън?
— Идеята ми е много разумна. Америка наистина е доста дива страна, но правителството не нарежда да се търкалят глави по улиците и почита търговците от моя ранг. — Той я пусна и пристъпи към писалището, върху което се трупаха купища търговски книги и документи. — По дяволите, не знам дори откъде да започна. — Той погледна намръщено лежащото най-отгоре платежно нареждане. — И момчето ще бъде в безопасност там.
Жулиет се стъписа.
— Момчето ли?
Той вдигна очи към нея и й се усмихна.
— Вазаро не е достатъчно безопасно място за Луи Шарл. Останем ли тук, в Европа, с течение на времето биха го намерили. При нас, в Чарлстън, напротив, неговата безопасност ще бъде осигурена.
— Ти искаш… да го задържиш?
— Моя скъпа Жулиет, нямам намерение някой ден отново да разработвам планове за бягство и да плета
