Второто писмо пристигна на 3 септември 1744 година.

— Чудесно е, Жан Марк! — извика Жулиет.

Къщата с бялата пристройка се издигаше на няколко мили северно от Чарлстън, върху полегато спускащ се бряг. На изток се откриваше изглед към морето, а на запад надалеч се простираше девствена гора.

— На миля оттук има естествено пристанище — Каза Жан Марк и посочи от прозореца на каретата към някаква пътека, която водеше надолу към брега. — Ще получиш собствена лодка, Луи Шарл.

— Благодаря — отвърна учтиво момчето. — Но аз съм пълен невежа дори в управлението на лодка.

— Ще те науча — каза в отговор Жан Марк. — А като станеш по-голям, ще можеш да пътуваш с мен на по-голям кораб покрай бреговата ивица.

— Това е много мило от ваша страна.

Жулиет погледна с въздишка към Жан Марк над главата на момчето. За седем месеца не бяха успели да преодолеят дистанцията, която Луи Шарл запазваше спрямо тях. Тя добре разбираше, че многото разлъки и трагедии, които се бяха струпали върху него, го бяха направили резервиран и затворен, но все пак ситуацията беше крайно обезкуражаваща.

Кочияшът спря конете, Жан Марк помогна на Жулиет и на Луи Шарл да слязат.

— Зад къщата се намира конюшня с дванадесет благородни коня — довери той на момчето със сериозно лице. — Не бих се учудил, ако някой от тях е толкова малък, че да можеш да го яздиш.

— Наистина ли? — Лицето на Луи Шарл се озари от необичайно оживление. — Мога ли да ги видя?

Жан Марк кимна и Луи Шарл се затича веднага през поляната към задната страна на къщата.

— От пътуването с балона насам не съм го виждала толкова въодушевен и в добро настроение. — Жулиет изкачи четирите дървени стъпала към широката веранда. — Тревожа се за него. Той е добре възпитан и учтив, но винаги е безразличен. Какво бихме могли още да направим, Жан Марк? Не ти ли е правило впечатление как потръпва, когато го докосваш?

— Неговата сдържаност е разбираема. — Жан Марк отвори вратата и пропусна Жулиет да влезе в просторното антре. — Ние самите трудно печелим доверието му. За всичко това се иска време. — Той затвори вратата и се усмихна. — А сега забрави за всичките си грижи и се възхищавай на новия си дом! Назначих помощен персонал за работата в конюшнята, но не и за къщата, защото си помислих, че ти самата ще пожелаеш да го подбереш. — Той спря за миг. — В Чарлстън и околните села държат роби, но ние няма да правим същото.

— Естествено, че няма. — Жулиет забеляза нещо да проблясва в другия край на салона. — Кристалният лебед! Спомням си, че стоеше в кабинета на баща ти на Ил дьо Лион.

Той кимна.

— Мебелите бяха откарани в Чарлстън и се пазеха в един от складовете на пристанището, след като миналата седмица завършиха къщата, наредих да се извади всичко. Когато имаш достатъчно свободно време, можеш да нагласиш нещата по твой вкус.

— Къде са картините на Тициан и Фрагонар? — попита Жулиет — Да се надяваме, че са окачени на подходящо място.

— В библиотеката. Искаш ли да ги видиш?

Тя кимна с глава и учудена отбеляза, че Жан Марк стана особено напрегнат.

— Жан Марк, какво си направил с картините?

Той я поведе към една висока двойна врата.

— Защо сама не погледнеш?

Тя тръгна пред него и кимна мимоходом.

— Да, правилно си ги окачил.

— Не намираш ли нещо друго, достойно за одобрение?

Тя заразглежда по-основно помещението.

— Да, всичко е както трябва. — В същия миг разтвори широко очи от изненада. — „Вихреният танцьор“!

Върху бял мраморен пиедестал до високата стъклена врата статуетката сияеше в златното си великолепие.

— Но как е възможно това… — Жулиет се обърна към него. — Ние оставихме „Вихрения танцьор“ във Франция. Майката на Дюпре… — Тя тръсна объркано глава. — Нищо не разбирам.

— Има два „Вихрени танцьора“ — каза Жан Марк с приглушен глас. — Истинският „Вихрен танцьор“ и копието, което наредих на Дезедеро да направи, за да заблудя баща си. За съжаление той позна от пръв поглед, че творбата на Дезедеро е имитация и за мен фигурата загуби всякаква стойност. — Той вдигна рамене. — Дадох нареждане да я претопят и да продадат скъпоценните камъни.

— Но това нареждане никога не е било изпълнено. — Жулиет не отместваше поглед от статуетката, а мозъкът й трескаво работеше. — И когато след завръщането си от Андора спряхме на Ил дьо Лион, ти си разменил истинската фигура, която беше намерил при майка ми, с копието на Дезедеро, което все още се е намирало на острова. И после си разпоредил да откарат истинската фигура в Чарлстън, а фалшивата си взел със себе си в Париж.

Жан Марк се усмихна.

— И да и не.

— Какво ще рече това? Трябва да си постъпил по този начин.

— Да, истинският „Вихрен танцьор“ изпратих в Чарлстън и взех със себе си копието в Париж. — Той спря, за да си поеме дъх. — Но не размених статуетката, която майка ти беше взела от кралицата. Трябва да знаеш, че майка ти никога не е притежавала „Вихрения танцьор“, тъй като аз самият през 1752 година го отмъкнах от огледалната галерия и оставих в двореца копието на Дезедеро.

Жулиет замръзна на мястото си от изненада.

— Какво си направил?

— Не исках да го правя. — Усмивката му се стопи. — Щях да предложа на кралицата цялото си състояние, стига да можех да я придумам да го продаде.

— Спомням си много добре… — Жулиет разтърси недоверчиво глава. — Тя ти показа вратата.

— Баща ми имаше нужда от „Вихрения танцьор“. Това беше мечтата на живота му, той лежеше на смъртен одър. А за Мария Антоанета той не представляваше нищо повече от някаква прелестна дреболия, играчка, която уж носи щастие — каза Жан Марк. — През седмиците, преди да отпътувам за Версай, бях близо до отчаянието. Обърнах се отново към Дезедеро и го помолих да не претопява фигурата. Знаех, че