трябва да имам „Вихрения танцьор“ — така или иначе. — Той направи гримаса. — Когато кралицата се оказа несклонима, ми стана ясно, че кражбата е единствената възможност, която ми оставаше. Три дни по-късно се върнах във Версай и размених статуетките. За да успокоя съвестта си, дадох на краля кредита и подарих на кралицата двата благородни камъка. — Той наблегна на думите си. — Разбираш ли? Тя така и не забеляза разликата. Статуетката остана две години във Версай, без никой нищо да забележи. — И той на свой ред погледна фигурата. — А баща ми през последната година от живота си се наслаждаваше на осъществената си страстна мечта. Затова не съжалявам ни най-малко. Бих го направил отново.

Жулиет кимна бавно. Можеше да си представи колко отчаян е бил Жан Марк, когато не е могъл да изпълни сърдечното желание на умиращия си баща.

— Изложил си се на голяма опасност. Ако те бяха пипнали на местопрестъплението, щеше да загубиш цялото си състояние и щеше да отидеш в тъмницата, дори можеха да те осъдят на смърт.

— Аз го обичах — гласеше простият му отговор.

И този човек се смята неспособен да се отдава на мечти и блянове, помисли си Жулиет.

— Но защо тогава беше тръгнал за Андора по дирите на фалшивата статуетка? Защо искаше да я имаш?

— С фигурата на Дезедеро не ме свързваше нищо — каза Жан Марк. — Исках само подписано от кралицата свидетелство за прехвърлянето на собствеността, което ми осигуряваше законното притежание на „Вихрения танцьор“. А такъв документ тя никога не би подписала, ако подозираше, че съм задигнал нейния „Вихрен танцьор“ още преди години. Налагаше се да си възвърна статуетката, която тя смяташе за „Вихрения танцьор“, за да успея да получа писмено потвърждение за притежаването на автентичната.

Жулиет избухна в смях, който издаде объркването й.

— Жан Марк, ти наистина си невъзможен. На човек му се завива свят. Само ти си в състояние да прибегнеш до такива сложни машинации, за да получиш това, което искаш.

— Заради някои неща си струва да хвърлиш големи усилия и да се нагърбиш с всички трудности. — Като пристъпи към нея, той я изгледа изпитателно. — Това си ти, Жулиет, и моят „Вихрен танцьор“!

— Защо не ми каза нито дума? Толкова се тревожех, че се наложи да оставим „Вихрения танцьор“ във Франция.

— От страх… така или иначе, крантата беше твоя приятелка, а аз я бях ограбил.

— Ти си я ограбил от любов, а не от алчност — каза тя тихо. — И Бог знае как си се постарал да компенсираш нанесените шеги. Ето защо не мога да те съдя. — Тя намръщи чело и добави: — Има едно нещо, което искам да знам. Ти уреди да ме изпратят в манастирското училите, защото си се страхувал, че мога да забележа замяната, нали?

Той се усмихна дяволито.

— Ами да, Дезедеро ми каза, че окото на художник би усетило разликата. — Той стана сериозен и поклати глава. — Не, Жулиет, още тогава знаех, че трябва да потърся възможност да не изчезнеш от живота ми!

Облегнала глава на рамото на Жан Марк, тя погледна към пиедестала и впи замечтано очи във „Вихрения танцьор“.

Всичко ме води към теб!

Думите, които беше изрекла от любов към Жан Марк, ненадейно й дойдоха на ум. При това изпитваше странното чувство, че тези думи се отнасяха и за статуетката, която ги беше срещнала и съединила. Тя беше предопределила техния живот, като под нейното въздействие техните пътища наново се пресякоха. Да, тя ги беше довела в тази нова страна.

— Конярчето каза, че трябва най-напред да питам дали мога още сега да пояздя моя кои.

Те се обърнаха и видяха Луи Шарл да стои на прага с грейнали очи.

— Моля ви, Жан Марк, разрешавате ли… — Той спря внезапно, тъй като погледът му падна върху статуетката на пиедестала. — Какво е това? — Бавно се приближи и застана пред нея. — Тази фигура вече съм я виждал. Познавам я.

Жулиет и Жан Марк го последваха. Сега стояха от двете страни на момчето пред пиедестала.

— Той се нарича „Вихрения танцьор“ и някога принадлежеше на майка ти. — Жулиет наблюдаваше изражението на момчето. — Нали е чудесен?

Луи Шарл кимна. В погледа му се четеше дълбочина и сериозност, когато се втренчи в блестящите смарагдови очи на „Вихрения танцьор“.

— Спомням си, че фигурата някога стоеше във Версай, но сега ми изглежда различна от преди… някак по-значима… по-велика…

Луи Шарл беше прекалено малък тогава, за да е запазил в паметта си нещо друго, освен копието на Дезедеро.

— Сега си по-голям и гледаш „Вихрения танцьор“ с други очи.

— Да. — Погледът на Луи Шарл беше вперен неотклонно във фигурата. — Мога ли да идвам и да я гледам всеки ден?

— Естествено, щом като искаш — отвърна Жан Марк.

— Да, моля ви — прошепна Луи Шарл. — Тя е била на maman. Иначе нямам нищо от нея. Трябва да съзерцавам „Вихрения танцьор“ и да си спомням… разбирате ме, нали?

На Жулиет й потекоха сълзи по лицето, когато се сети какво й беше разказвала Катрин — колко отчаян и сломен бил Луи Шарл, защото отказали погребение на майка му.

Още една връзка, още един жизнен път, върху чийто ход „Вихрения танцьор“ беше упражнил влияние.

— Да, Луи Шарл, разбираме те напълно.

Тримата заедно стояха така, потънали в гледката на златния „Вихрен танцьор“, унесени в спомени.

Без да отмества погледа си от „Вихрения танцьор“, Луи Шарл посегна бавно и колебливо най-напред към ръката на Жулиет, а после и към ръката на Жан Марк.

Всички факти, отнасящи се до Мария Антоанета — нейният живот във Версай, периодът като задържана под стража В Тампл — съответстват на историческите изследвания. При описанието на нейния характер, напротив, дадох воля на фантазията си, но се опирах на заключения, които следваха от прочита на почти необозримата и противоречива литература за тази френска кралица. В една богата на величави личности епоха тя е била по-скоро банална особа, не много интелигентна и на младини несъмнено себелюбива и лекомислена. Редом с това обаче е била сантиментална, великодушна, способна на силни майчини чувства, а пред лицето на трибунала и смъртта показва смелост и величие.

Блестящият ум на Дантон и неговата твърде земна радост от живота са многократно засвидетелствани и се намират в рядък контраст с маниакалния фанатизъм на някои други дейци на революцията. Много историци застъпват мнението, че Дантон е можел да поведе страната в онази объркана епоха и е бил в състояние да я запази от ужасите на терора при Робеспиер, ако не бил напуснал политическия живот в един критичен момент, отвратен от ширещото се безумие.

Граф дьо Прованс, които след смъртта ни Луи XVII се обявява за крал на Франция, след връщането на Бурбоните се възкачва на престола. Не е доказано, че има пръст в изпълнението на смъртните присъди срещу краля и кралицата. Безспорни са неговото честолюбие и ревността му, а също и интригантството му и антипатията, която е изпитвал към своя брат крал.

Сега по въпроса, дали на невръстния Луи Шарл се е отдало бягството от Тампл.

Мненията за това са противоречиви. Според данните на 8 юни 1795 година в Тампл умира едно дете, което се представя от правителството за Луи XVII. В смъртта на детето няма никакво съмнение, но съществуват съмнения, дали наистина става думи за Луи XVII. По онова време не заглъхват слуховете, че бягството е успяло и че момчето било подменено с друго дете. По-късно към четиридесетина души твърдели, че са Луи XVII.

Техните версии по отношение на датата и протичането на бягството били толкова различни, колкото и самите мними крале.

Спрях се на 19 януари 1794 година като дата на бягството, защото този ден въз основа на