В тоя миг навалицата около хайдутите се разтика пред някакъв силен натиск. Мнозина обърнаха главите си да видят що е.

— Не я пускайте бре! — викаше един.

— Назад, назад!

— Защо се свира тая като червива?

Сръднята в тълпата се увеличаваше срещу оная, която искаше да се провре насам.

Славчо, чиято глава стърчеше над всичките остали глави, видя що беше работата.

— Булка Недювица ли иде? — попита той.

— Недювица!

— Блъскайте я назад! — извикаха пак селяните.

— Тя тук за добро не иде, не видите ли каква е изпулила очи? — викаха.

— Какво дириш тука мари?

— Назад! — крещеше друг.

— Славчо, Славчо! Пусни ме! — викаше Недювица отчаяно, като напираше на ония, които я отблъскваха.

Славчо махна с ръка, също направи и Вълкана.

— Нека дойде булка Недювица — казаха те.

При тая заповед навалицата се разтвори и даде път на невястата.

Тя беше наистина Недювата жена.

— Ела, булка, какво имаш да кажеш? — каза Славчо строго.

— Знаем какво я блазни нея, но няма да я огрее — мълвяха сърдито неколцина.

— Нека плаче, както толкова свят проплака от мъжа й. Господ й върна сто пъти.

Но скоро се възцари мълчание.

Недювица, млада още селянка, но страшно избледняла, с паднала забрадка на главата и с измокрено лице от сълзи, приближи се плачешката.

Тя падна на земята и прегърна коленете на Славча.

— Пусни го, пусни го, Славчо! Жив да си ми, послушай, молим ти се, Славчо…

И тя плачеше.

Сега всички се умълчаха съвсем. Погледите бяха вперени в Недювица, паднала на земята, в краката на войводата. Кой вярваше преди три месеца, че горделивата чорбаджи Недювица ще лиже пръстта пред Славча хайдутина? Чудно, жестокостта на навалицата като че поомекна. Зрелището на унижението и на това дълбоко отчаяние събуди в душите вместо одевешната омраза ново някое, по-благо чувство… Скръбта на Недювица, която най-после в нищо не беше грешна и виновна пред тях, ги трогна.

— Горката невяста! — обадиха се неколцина.

После, като по един мълчалив наговор, раздадоха се гласове към войводата:

— Войводо, войводо, молим ти се, остави жив Недя.

— Пусни го, пусни го! — обадиха се други.

— Нека си дойде, да знае, че на наше здраве живее.

— Прощаваме му!

Гласове за милост и за прошка излязоха от всички гьрла. За честта на човещината ни един глас не се издигна за смърт.

— Добре! — каза Славчо.

Па като се обърна към Недювица, каза й:

— Булка Недювице, довечера ще чакаш на софра и Недя… От мене дума имаш… Хай донеси сега от тригодишното, та ни почерпи за добър път.

Щастливата Недювица не знаеше какво да каже от радост… Тя само целуваше ръцете на ония, които чу, че измолиха Недя.

— Па вече да си събира ума мъжът ти, да бъде челяк и да помни, че е българин — казаха й наставително по-старите.

— Бива, бива, като пиле добър, като ангел незлобен ще бъде Недю… Ще бъде, ще видите, аз ви казвам — отговаряше тя несъзнателно.

— Хай, каквото рече войводата: донеси от тригодишното да черпиш… Петковден е ваш.

Булка Недювица се завтече тичешком и скоро подир това бурето с бялото тригодишно вино на чорбаджи Недя се точеше и изпразваше на мегданя с весели благословии и разговори.

Сякаш че всичките сега бяха щастливи, че са спомогнали за едно добро нещо.

Подир това произшествие дружината вече се изгуби, нищо не се чу за нея.

Различни слухове се разнасяха за нея. Едни думаха, че тя е минала в друго място да се подвизава, други уверяваха, че са я изсекли до косъм някъде във Врачанския балкан, трети казваха друго.

Истината беше, че Славчо бе разпуснал дружината си и заедно с жена си бе минал в Сърбия, в Неготин, дето се бе и заселил.

С по-голямата част от видинската хазна, която се беше отстъпила нему, той захвана търговия и благодарение на трудолюбието си и умението си той в скоро време разбогатя и доби предно място между първенците в Неготин.

Когато се освободи България, неготинският търговец се пресели пак в отечеството си и сега е в Р… мирови съдия.

И длъжни сме да кажем: един от добрите мирови съдии. Той тъй добре умееше сега да дава правда, както някога умееше да дава ритници в корема. На какво се не учи човек?

Няколко думи още: последният подвиг на Славча в Бели Мел, т.е. слизането му с дружината навръх Петковден в селото и хващането й на хорото, остана тайна и никога турците не узнаха това сърдечно побратимяване на белимелчани с разбойниците.

Едничкият лош човек, който би могъл да обади това на властта, беше Недю.

А Недю наистина се завърна още на Петковден вечерта при жена си. Но от тоя ден Недю стана друг човек… Читателите ще разберат това, когато им кажем, че помежду многото селяни, откарани на 1876 г. вързани в София, като подозрени пособници на Ботевата чета, начело караха Недю белимелчанина!

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова