Владко забъбла безпокоен и с разплакан вид:
— Мамо, мамо!
— Стой тука, чедо, мама сега ще се върне, ще идем на гости у един чорбаджия — каза му Вълкана, като премяташе въз шаяченото си кебенце пушката.
Но понеже Владко продължаваше да хленчи умолително за майка си, тя се наведе пак, та го целуна няколко пъти по главата, па излезе навън на двора, дето я чакаха вече другарите.
Тук се посъвещаваха малко.
— Ние ще се прехвърлим откъм Стаменови, Найдене? — обърна се Славчо към овчаря, също взел пушката си.
— Откъм Стаменови през зида по крушата ще се спуснем у Недювия двор.
— Ти ще минеш най-напред.
— Аз ще мина най-напред; кучетата ме познават, да ги прикоткам…
— Жена му и децата му няма да закачаме.
— Само Недя.
— Какво ще го правим?
— Да го претупаме ли?
— Не, не е добре.
— Какво ще го направим?
— Вие оставете на мене Недя чорбаджи — каза авторитетно Славчо.
Подир малко шушнене още в тъмнината дружината излезе.
Най-напред вървеше Славчо и успоредно с него Вълкана. Останалите троица идеха отзад.
Звездите блещукаха тихо на спящото небе. Приро-ата почиваше цяла вече. Тъмните клонове на орехите другите дървета с вида на мълчаливи таинствени чудо-юца вдигаха тъмниТе си фигури наоколо.
На улицата беше се възцарила още по-пълна пустота.
Само стъпките на петима души се чуваха.
След десетина минути дружината се спря пред оградата на Недя. Найден тури крак на рамото на едного от другарите си и ловко се прехвърли у Недюви.
Сутринта селото беше твърде развълнувано.
Мълвата се бе пръснала, че разбойници отвели Недя чорбаджи в гората, отвели го из къщата му тъй, както спал!
Никой не се съмняваше, че това е работа на Славча.
Селяните искрено в сърцето си зарадваха се, че Славчо ги отърва от селския изедник.
Но какво ще стане сега? Няма ли пак да налетят заптиета, да изпитват, да връзват и да съсипват света?
И на всеки час смущението и страхът в Бели Мел се уголемяваха.
Те още повече пораснаха, когато напълно се убедиха селяните, че не друг, а сам Славчо, същият Славчо е бил тая нощ тук с дружината си.
Намериха накрай селото до брега на Огоста един от големите камъни там отхлупен, под него дълбока дупка изровена, а по изкопаната пръст разсипани бели меджидиета и няколко лири.
Значи, тук е била закопана видинската хазна и тя тая нощ едвам е била изровена от Славча!
В Недювата къща беше раздирателен плач от домашните му.
Но само там беше плач.
Всякъде другаде из селото усещаха жива радост за изчезването на Недя.
— Нали падна той в ръцете на Славча, няма да излезе жив от тях — казваха си селяните.
— Най-после тъй и трябваше, падаше му се.
— Господ да дава сила на такива юнаци като Славча, което попипнат, попипнато бива, майстор синчага.
Други казваха:
— Наистина Недю е по звяр и от турчин и по-добре него да премахне Славчо — отколкото десет турци!
Такива и подобни на тях жестоки излияния на злорадство предизвикваше голямото нещастие на Недя чорбаджи.
Доста време се измина и никой не знаеше какво е станал Недю.
Обади се от селския мухтар на правителството в Берковица за изчезването на Недю; дохождаха пак заптиета, изпитваха, търсиха и в село, и в околностите, но никаква следа от загубения Недя не намериха.
Най-после властта махна с ръка и заряза преследването.
— За един крастав гявурин не си струва трудът — казаха те.
На Петковден ставаше хоро в Бели Мел. Хорото — пъстра верига от моми и невести, от ергени и юнаци, еднакво накичени и пременени — люшкаше се на голямото равнище пред Недювата къща.
Две гайди ручаха и веселостта на младото белимелско поколение нямаше граница.
Освен играещите големи купове селяни се трупаха отвън и отвътре хорото, за да гледат на зачервенелите от игра и щастие напети девойки.
А слънцето весело грееше от синьото небе и сипеше в природата като по пролет благодатни и животворящи лъчи и правеше всичко, що можеше да ги чувствува, вижда и поима, да трепти от жизнерадостни вълнения. Високите върхове на Стара планина величаво открояваха своя рязък профил в хоризонта, ту тънещи в синия лазур, ту завенчани от сребристопамучни облаци. Пожълтелите вече поляни на хълбоците и гърба на планините почиваха страстно, голи, свободни под сладостното сияние на това чудно есенно слънце. По-насам вдигаха се по-ниско силуетите на гористите бърда и висове, които се трупаха в подножието на Балкана с тъмнозеления шар на габрака си, ярко позлатяван от слънчевите лучи. Те бяха покрити с една тайнствена ефирно прозрачна мъгла, която им даваше вълшебността на една туманна картина. На север от селото голите ридове и пусти възвишения мълчаливо, може се каза, тъжовно гледаха насам, неосенени ни от една шумяща горица; сякаш че те имаха вида на обезнаследени някакви същества, които гледаха със завист на разкошните дрехи, с които са покрити другите. Никакво трептене от живот по тях. Някакво мършаво стадо овце незабележно пъпли по тях: това стадо прилича повече на камънаци.
А голямото хоро пред чорбаджи Недювата къща все по-живо и по-пияновесело се люшка. Гайдата замлъкнала вече и хорото скача по ритъма на песента. Песента я пеят всичките моми из един път и с увлечение, защото тя е нова и всеки разбира нейното значение. И за всекиго има интерес тя. Да, песента е нова. Ето я:
