Селото Бели Мел стои на една гола рътлина, един час нещо на север от Чипоровци, в бившето Берковско окръжие. Южната му част се пресича от реката Огоста, която извира недалеко из Стара планина, именно из хълбоците на Братков връх. Както казахме, рътлината, на която стои Бели Мел е гола, голи са и всичките пространства, които отиват от нея на север, а по е хубав изгледът към юг. Вълнистите поли и разклонения на Стара планина са покрити в по-голямата си част с гъсти зелени бранища или балталъци, както ги още наричат в Берковско; зелени долинки, прохладни усои, шумести гори, весели речки и поточета оживяват тоя планински край, богат с вина, малини и мрамор… Няма по-приятно нещо за туриста, за поета, за любителя на природата, особено на българската природа, отколкото да пътува на кон из чудните самотии на тоя лабиринт от хубости и благодат божия! Ту се намериш в някоя глуха гора, която ти оставя едвам един разкрач широка пътека и в която живеят хайдушки предания — защото тия диви краища са се славили със своите хайдуци в турско време, — ту се озовеш в една очарователна, живописна долина, прилична на аркадска идилия; ту газиш бистро поточе и пак се омъкваш в гъста гора, дето се принуждаваш да отпуснеш юздата на коня си и с две ръце да разтваряш надвисналите клоне, за да пробиеш свободен изход за главата си; или се пък спреш да послушаш славеите, които оглашават гората и развеселяват глухите самотии; ту ти се лъсне пак шумящата Огоста и ти възхитен вървиш надлъж по лъкатушните й брегове, додето над зелените върхове на горите ти се мерне, като някоя алпийска вила, усамотено манастирче, което приветливо поглежда към тебе и те кани да се отбиеш в гостоприемната му пазва и да вкусиш половина час от безбурния покой на оградата му. Това е Чипровският манастир „Св. Ив. Рилски“. Влизаш. Среща те почтеният старец-игумен и след първите поздравления бърза да те введе в черквата, дето да се прекръстиш и пуснеш на пангаря приношението си; след това старецът с благоговейно усърдие ти посочва някои зографии на светии, които имат извадени очи, и ти казва, че страшният Пашаджик е извършил това богохулство през Сръбско-турската война; извожда те после навън и те спира в една стаичка, нещо като параклисче. Там до стената са натрупани човешки глави (черепи), които страшно те гледат с големите дупки, дето някога са били очите. Това са мъченици, избити н’ам в каква си война на турци с австрийци през миналия или по-миналия век; тия глави са все на богобоязливи християни, но има няколко между тях, които принадлежат на разбойници българи, страшни делии-кръвници, паднали от турски куршум, които братята от манастира благочестиво вписали в лика на мъчениците за вяра… Вие мислите, че историческите възпоминания на светата обител са се изчерпали с това? Не, старецът ви извежда извън манастиря, докарва ви на една малка, ниска полянка, в подножието на която пенливо тече Огоста; той ви казва, че на тая полянка Кекеров е бил заложил топа си, за да пази теснината, която дава достъп до манастиря на турската войска; топът обаче бил калпав или топчията невещ, та при първия и единствен гьрмеж гранатата не отишла по-далеко от реката, сиреч паднала на няколко разкрача от устата на топа…

И тогава старецът с насълзени очи ти разправя какво последвало след оттеглянето на Кекерова с четата му и ужасите, на които той е бил свидетел!… А ти слушаш стареца с ушите, а очите и душата ти се скитат възхитени по прекрасните картини около ти…

Разумява се, подобни разходки и посещения на тия диви кътове на планините в Западна България туристът би могъл да направи само подир Освобождението; защото преди тоя срок тия местности представляваха сериозна опасност за един свободен пътувач, който се отклонява от общите пътища, за да дири в уединените свежата поезия на неопитомената природа. Хайдушки дружини кръстосваха постоянно тия предели и нанасяха страх на търговеца и на гражданина, бил той даже българин, и въобще на всеки, който би се престрашил да мине оттук сам по работата си. Бързам да кажа, че тия разбойници не бяха турци — турците-разбойници стояха в градовете, под закрилата на стрехите си и на турската власт. А разбойниците, които търсеха покровителството на гъсталаците и балканските пущинаци, бяха българи. Може да се каже, че тоя кът на България е бил най-последното убежище на тия горски пилета.