След четвърт час две сенки влязоха в Недювия двор и голямата нова вратня се хлопна и заключи зад тях. Това беше заптието и Славчовица. То я поведе тихо по стълбите към зимника и се обади на вратата му. Тя се отвори тогава и заптието пусна Славчовица вътре, асам остана навън на поста си.

Славчо впи жадни, радостни погледи към жена си.

— Добре дошла, Вълкано — каза той тихо.

— Славчо, Славчо, и това ли дочаках, да те видя така? Божичке, какво имало да ми дойде на главата! — задума тя с разплакан глас, като си търкаше ръцете от скръб и отчаяние.

— Не грижи се, Вълкано, няма нищо.

— Ами защо си ме викал? — попита тя насълзена.

— Да те видя, невясто, кой знае ще ли се видим вече…

— Мъжо, мъжо! — завайка Вълкана.

— Владко какво прави?

— Здрав е Владко…

— Ами ти как се поминуваш?

— Пусти Славчо! Какво се вдаде да те хванат тъй… Кой сега да ти мисли мъките от тия поразеници — бъбреше Вълкана, без да обръща внимание на турчина.

Турчинът разбираше български и улавяше всяка дума от тоя интимен разговор на двамата съпрузи.

Той се скара и се приближи до тях:

— Е, какво се забъбрахте? Славчо, думай сега, какво ще думаш на булката си, зере време няма кой да губи с вашите, вай, вай…

— Вълкано, ела насам — пробъбра Славчо с очи засветлели.

Вълкана пристъпи близо до него, като го гледаше жално в очите.

Той впери своите в нейните и хвана да й шушне нещо.

Турчинът се пак разсърди.

— Гявур, скришно няма да приказвате… Де, приказвайте и аз да чуя!

И Ахмед ага се приближи и се изправи до двамата.

— Невясто — подзе Славчо тихо, но с разтреперан малко глас, — ти знаеш Синият бряг къде е…

— Знам, Славчо.

— Харно — забележи самодоволно Ахмед ага.

— При Синия бряг от горня страна има големи камъни… Ти ги знаеш, дето играехме, когато бяхме малки?

— Знам ги, Славчо, камънете… — каза Вълкана доста позачудена от тия въпроси, които нямаха нищо общо със страшното положение.

— Ти ги знаеш хубаво тия камъняци, нали?

— Знам ги, Славчо.

— Добре, добре — продума пак Ахмед ага.

Изведнаж турчинът отхвръкна два разкрача назад се гътна, та падна възнак. Главата му се блъсна с тила в земята. Подир тоя внезапен шум, който произведе падането на това тяло, настана тишина. Турчинът се не по-ръдна. Кръв заля главата му и накваси пръстта. Една тънка струйка кръв шурна и из устата му.

Вълкана остана като вкаменяла.

Славчо цял трепереше и очите му с безумен поглед стреляха жертвата. Защото разбойникът беше възчакал и извардил Ахмед ага да се приближи до него и беше го ритнал с гигантския си крак в корема. Той беше събрал в тоя удар всичката мощ и пъргавина на своите железни мускули, всичката буйност на един раздразнен звяр, кипежа на всичкото си озлобение, мъстителност и отчаяние. Той беше пресметнал силата на блъсъка си така, щото подир него турчинът да не може да кръкне. От решителния резултат на тоя удар зависеше животът му, спасението му. И турчинът не кръкна.

— Вълкано, вземи му ножа и разсечи въжата — поръча Славчо на жена си.

Тогава невястата се свести и влезе в ролята си. Тя разсече въжето, което пристягаше мъжа й за стълпа.

— Чакай сега и друго — каза тя, като захвана да срязва и връзката, що скопчваше Славчовите ръце отзад.

— Не трябва — рече той и в същия миг, под силата на нечовешкия му напор, въжето пропука и се разкъса.

Един път от всякакви окови освободен, Славчо се хвърли въз трупа, измъкна двата му пищова и ги овря в пояса си, грабна ножа из резтрепераните ръце на Вълкана, та го заби в гърдите на турчина и отвори вратата.

— Чакай аз да мина пръв.

И той изскокна на стълбите, за да отвори път. За щастие, заптието дремеше, завито с ямурлука си. Като чу бързи стъпки около себе си, то се повдигна и извика:

— Ти ли си, Ахмед ага?

Тогава Славчо се извърна от най-горното стъпало, на което се намираше, и цапна с ятагана заптието по главата и го приспа там.

Вратнята беше заключена. Тъмнината беше доста гъста. Славчо се спря в нерешителност. Но след мигновено озъртане той поведе жена си към обора, покачи се на наклонената му стряха, подаде ръка на жена си, па се издигна и тя при него и се хвърлиха на улицата.

В същия миг удареното заптие на стълбите, било че издаде вик, било че се сгромоляса надолу из тях, про-изведе някакъв шум, та се разбудиха дворските псета. Когато умните животни подушиха кръв, те залаяха и завиха страшно и след малко цялото село гърмеше от зловещи кучешки лаеве, а чорбаджи Недювият двор — и от виковете и глъчката на заптиетата.

Нощта вече преваляше, когато двамата бежанци се найдоха къде Влашко село, в самите поли на Стара планина. Славчо не остави жена си в Бели Мел, защото добре знаеше, че вместо него тя щеше да пострада от мъстителността на турците. Тя по никой начин не би могла да ги увери, че е невинна в убиването на Ахмед ага — и умът на едно дете щеше да разбере, че не друг, а тя е убила, за да освободи мъжа си от връзките. Те даже и не бяха разсъждавали за това. Те и двамата бяха хукнали да бягат заедно, тласкани от същото чувство, и нито бяха помислили за последствията, които влачеше Вълканиното бягане. Само когато призори поседнаха на една висока, заградена от изток с букове полянка на хълбока на планината, те се сетиха за онова, което бяха забравили да мислят: Вълкана спомни за детето си и за къщата. Тя всичко сега напущаше на произвола на съдбата! Тя нямаше свои в Бели Мел, за да може да се надява, че ще приберат Владка и ще запазят къщата й. Подир избягнатата опасност тя силно се смути от тая нова и съкрушителна грижа.

— Ами Владко, ами къщата? — извика тя болезнено и неволно.