което му било тайното гнездо; три пушки бяха изпразнени преди една неделя срещу един къраасъ, като минавал край Лясковското бранище, и всички вярваха, че тия пушки са хвърлени от Славчовата дружина. Името на Славча пак хвана да прониква в селото, в къщята и в разговорите и образът му да оживява в душите на белимелци. При тайната радост, която чувствуваха, че техният юнак е жив и здрав и че отмъщава на народните врагове, усетиха неволен страх, като се премисляха, че един нов бабаитлък на Славча можеше да хвърли в нови страдания Бели Мел.
— Той си е вземал дърмите в планината — каза чорбаджи Недю, — ама скоро и неговата кожа ще бъде одрана! Няма ли кой да му каже на тоя бербантин да се поразява оттука, та да ни остави на мира?
След няколко дена една вечер Найден овчарят слезе от планината и донесе на Недя чорбаджи един куршум с кръст изрязан по него и му каза:
— Чичо Недьо, много ти здраве от Славча и за да повярваш, че от него ида, даде ми тоя аманет да ти го донеса.
Недю го погледна слисан, без да поеме куршума.
— Е, какво иска? Що ми праща тоя куршум? — попита чорбаджият.
— Ето защо: каза ми да пратиш още зарана за дружината му двайсет чифта опинци, половин ока барут и една ока тютюн. А на Илинден да приготвиш софра, че ще ти дойде на гости, за да го гостиш…
Недю чорбаджи изгледа настръхнал Найдена.
— Та ти за такива работи ли идеш от оня хайдутин?
— Чорбаджи, вина нямам аз. Ти знаеш, кърски кора сме; ако не послушаме — всичко наше е в ръцете им. Каквото ми каза, това ти обаждам. А там ти знаеш.
— А тоя куршум защо го праща?
Найден се смълча.
— Какво иска с тоя куршум да каже?
— Чорбаджи, не зная…
— Ще ме утрепе ли?
— Не зная, чорбаджи…
— И кръст още турил тука! — каза Недю, като се вторачи в куршума, който бе взел.
— Така, кръст има — потвърди Найден.
— Защо е?
— Той целува тоя кръст божи; санким закле се в него, че ако не извършиш, дето ти поръчва…
В очите на Недя сега светна някакъв огън.
— Харно, занеси му отговора ми. Недю захвърли куршума в Огоста, тури небрежно ръце в джебовете си, па каза на Найдена:
— Найдене, много здраве да носиш на хайдут Славча.
— Сполай, чорбаджи.
— Носи му много здраве — продължи Недю — и му кажи, че цървули и барут дома нямам, та ще ида на Берковица да му ги купя, и тютюн — бохча тютюн.
И Недювото лице побледня.
— Ами аз да чакам ли?
— Ти си иди, а барута и цървулите, кажи му, че няма да му ги пращам, ами ще му ги предам тука на Илинден, кога ми дойде да го гостя… Аз ще му приготвя хубава трапеза, дето не е ял през целия си живот. Лицето на чорбаджи Недя от бледно стана зелено. Но овчарят слушаше само кротките думи на Недя, без да схваща по това грозно изменение на лицето му истинската им смисъл.
— Сполай ти, чорбаджи, хай прощавай — каза Найден, па нарами си торбата на тоягата и тръгна да си върви.
Бедният овчар, види се, положително не разбра заплашването, което се криеше в Недювите думи.
Това разсърди чорбаджи Недя.
Тоя желаеше, щото Найден да го разбере и да предаде Славчу истинския му отговор.
Той го повика.
— Бре, говедо, ти ме не разбираш! — каза му раздразнено Недю.
Найден не проумяваше.
— Кажи на оня кръвник-катилин, нека заповяда на Илинден у дома, аз ще нагостя не само него и другарите му, ами и всичките гарвани и орли, дето хвъркат тъдява — с месата му… А главата му ще забучи хей там на плета си да плаши фтичките.
Найден овчарят го изгледа уплашено:
— Не правиш добре, чорбаджи… Славчо лошо може да ти направи.
— Да не си и ти негов ятак, магаре! — извика Недю.
— Пази боже!
— Хай пилей се!
Недю постепенно дохождаше в по-голям гняв.
— Прощавай, чорбаджи.
И Найден се запъти и се изгуби из тъмнината на улицата.
Найден мина из две улици, възви из третя и почука на един вратник.
Тъмнината беше гъста навсякъде, а улицата пуста.
Две овчарски кучета излаяха на двора и се хвърлиха върху вратнята, в която забиха ноктите си.
Но тозчас утихнаха. Инстинктът им позна, че на вратнята чука не чужд човек.
И действително Найден беше пред своята вратня и псетата бяха негови.
Едно момиченце отвори.
Найден се запъти към една стая, през книжния прозорец на която светеше светило, и влезна.
Вътре не беше пусто.
Имаше четворица мъже, селяни, всеки седеше с облегната на рамо пушка.
Един от тия хора се познаваше, че има исполински ръст и атлетическо телосложение. Широките му плоски рамена даваха мярката на мощно развити гърди. Почернялото му и изпечено лице свидетелствуваше, че той е имал много работа с пековете, с ветровете, със зимните студове и с природните стихии. Очите му светеха ярко, но спокойно под извитите тънки вежди, които съвсем не хармонираха с грубата и силно дебелашка осанка на лицето му и снагата му.
Другите трима нямаха силната снага на този, но като него бяха с лица, калени от свободния въздух, с погледи блестящи, само по-живи. Единът от тях само рязко се отличаваше от всичките други по отсъствието на мустаци. Той беше съвършено кьосе.
Чудно, това кьосе беше оставило настрана пушката и вместо нея прегръщаше едно дете. Той така повече приличаше на майка, отколкото на разбойник.
Защото, както и читателят се досеща вече, ние имаме пред себе си част от Славчовата дружина, в която влизаше и Вълкана. Исполинът беше сам Славчо, останалите двама бяха белимелци.
С Найдена, който беше потаен другар на юнаците, дружината се увеличи на пет души.
Всичките опряха в него очи.
— Е, какво, Найдене? — попита Славчо.
— Не ще.
— Не ще ли?
— Дявол проклет! — каза Найден, като захвърли торбата си в ъгъла.
— Ти разкажи по-тънко — каза войводата.
Найден разказа всичкия разговор, който има с Недя.
— Та той се заканва да ми набучи главата на плетището си? — попита Славчо със светнал от гняв поглед. Найден потвърди.
— Дека е той сега?
— Остана дома си.
— Вълкано, остави Владка, ставайте всички! — заповяда Славчо.
Види се, че всички бяха съгласни с решението, което угаждаха, че взема внезапно Славчо, и бяха още по-отрано готови да последват войводата, дето ги поведе.
Вълкана остави детето си настрана.