Допели-недопели последния стих на песента, ненадейно хорото трепна и се смути. Произлезе някаква тревога. Всички впериха очи на едно място в средата на веригата, дето се бяха вмъкнали и хаванали седем-осем души нови играчи. Тия нови играчи бяха пак селяни. Между тях личеше един великан и до него едно кьосе.
— Славчо! — понесе се мълва из тълпата.
— Вълкана! — зашъпнаха навсякъде.
— И Славчовата дружина тука! — извикаха.
Най-напред хорото се спря, но не се скъса. Ни един мъж, ни една мома не посмя първа да се откъсне.
Но това втрещяване трая само един миг. Тозчас хорото се пак люшна и песента се продължи и отиде към кървавата си развязка.
При моминските гласове присъединяваше се и силният глас на Вълкана. Той се отличаваше от всичките други, той гърмеше над всичките.
И хорото още по-пияно и неудържимо весело се люшкаше.
Сега погледите на всичките селяни бяха впити, като че омагьосани, в легендарната дружина. Не можеха да се начудят и надивят на мъжкия строг и див вид, който беше придобила физиономията на Вълкана, съвсем преиначена в мъжкото си облекло, с дълъг ятаган на пояс, с чирен от слонова кост и с чифте кобур пищови.
— Каква е гиздосия станала в тоя каяфет — казваха селяните.
А момите? А невестите? Нямаше на тая минута ни една от тях, която тайно да не завиждаше на Вълкана и да не желаеше в сърцето си да бъде на нейно място.
Хорото най-после се свърши, защото играчите всички капнаха от умора.
Стекоха се при Славча и Вълкана. Около дружината се образува непробиваема стена от селяни, които се надваряха да стискат за ръцете юнаците си и да ги здрависват. Надонесоха половяци с вино, зачерпиха се хайдути със селяни, побратимиха се, радост голяма.
В тия минути всички забравиха опасността, а се предадоха на природната братска радост, която изливаха без никакво стеснение и боене.
Селяните се забравиха. Един вид опиянение, произходяще не само от виното — та жените и не пиха вино, — колкото от някаква непонятна, детска, беззаветна радост за тая толкова неожидана и в същото време опасна среща. За предателство, за обаждане на турците никой и не помисляше, че може подобно нещо да стане… Сякаш че с отсъствието на Недя чорбаджи тям се чинеше, че из селото се изгубваше всяка зла мисъл, изчезваше всяко нечисто намерение. Един път Недю унищожен — унищожено беше и злото… После те и така, без да бъдат в нищо виновни, без да бъдат даже в очи видели Славча, бяха връзвани, карани и мъчени от турците… Но и тогава да не беше Недю, кой щеше да се намери да иде да обади на правителството или да клевети тогова и оногова? Прочее селяните имаха пълно основание да не се стряскат от призрака на предателството и се предаваха на възхищението си без стеснение.
Само Недювата челяд беше в отчаяние.
Най-после Славчо каза:
— Братенца, сестрици, хубава песен сте изкарали, на юнаците песен се пада, но аз да ви кажа едно нещо: песента не казва досущ право!
— Ако лъже, оправи ни, Славчо! — извикаха момите.
— Така, така, хазър сте ни дошле на гости, кажете ни, както си е истината — рекоха мъжете.
— Аз да кажа — обади се Вълкана, — ази не съм войводата, а Славчо!
Момите се спогледаха в недоумение: ако Вълкана не е била войвода, то тогава и песента се разваля! Това ги силно смути.
— Няма да си разваляме песента — извикаха най-после момите решително, па потвърдиха това с весел гръмогласен смях.
— Песента си е хубава, както си е — забелязаха други.
— И аз казвам да не я кътнете — подзе Славчо, — само изправете я къде края.
— Какво? Какво?
— Дето казвате за Недя, че е заклан…
— Обесен ли бил? — прекъснаха го неколцина.
— Нито е обесен…
— Тогава е хвърлен в „Дупката“?
— Не е нито в „Дупката“.
— Стига, че е пукнал, това ни нам трябва да знаем — озоваха се селяните.
— Недю е жив — каза Славчо.
Тия думи произведоха неприятно впечатление у всички.
— Жив?
— Жив ли бе?
— Нима се е изтървал?
— Ама дека е сега?
Подобни питания се засипаха като дъжд.
Славчо си шушнеше нещо с другарите.
После се обърна:
— Не се бойте, Недю е в ръцете ни!
