— Дявол да ти вземе къщата! — избъбра Славчо, като си завързваше добре навоя.

— Славчо, тй не си гледал стока, та не ти е мило — беляза му Вълкана… — Хайдутин дом гледа ли?

— Мен ми е мило само за Владка… Дявол ти взел къщата.

И Славчо се навъси, па надзърна внимателно през буките, като че искаше да види нещо.

Вълкана се обади:

— Та аз за Владка ти казах, човече… Кой сега ще погледне клетото?… Ония ще го утрепат… Ами какво да се прави сега, Славчо?

— Какво ще правим?… Ще вървим!

— Ще вървим, ще вървим, боже… Ами Владко? — изпъшка Вълкана, но се пресече, като видя строгия поглед на Славча.

Види се, Славчо имаше причина да е строг, или пък някакво лошо предчувствие го правеше да се безпокои.

Утринта наближаваше. Зазоряваше се на изток. Утринният вятър излезе и залюшка тихо клонете на буките. Далечни шумове на пробуждащата се природа се разнесоха чак дотука, животът даваше да се чувствуват първите му трептения… Петлите от Влашко село се чуха — тяхното дрезгаво кукуригане първо размъти рязко съня на заспалия въздух. Няколко клончета над главите на бежанците зашумолиха; птичка някаква прехвръкна между тях и пак се закрепи в листата, за да възчака първите блясъци на зората. Славчо и Вълкана се умълчаха няколко време. Тежки мисли се въртяха из умовете им… Пълна неизвестност ги заобикаляше. Денят ги заварваше в тая планина голи, гладни, беззащитни, гонени… Вълкана страшно пъшкаше. Владко пълнеше душата й, сълзи — очите й. Мъчителна, невъзможна й беше тая раздяла с мило чедо, но тя не смееше да се оплаква пак на Славча и неговото чело беше помрачено, навярно и него същите мисли, а може би и по-тежки обладаваха. Дали той няма още страх от турци, та тъй е на щрек? Тя го попита:

— Славчо, ами какво се ослушваш и назърташ?

Наистина Славчо все се ослушваше, безпокойното изражение на лицето му се не махваше; напротив, то нарастваше заедно с наближаването на деня. Неговото хайдушко ухо, по дълговременна привичка, беше до голяма тънкост изострено и най-малкият шум в околността достигаше до него; най-дребното шумолене или друг непонятен и неопределен звук чувствителното му тъпанче тозчас разпознаваше и разбираше отде и от що иде… Навярно Славчо бе схванал подобен някой звук и обезпокоителен.

Той махна с ръка на жена си да мълчи, но стана на крака и пак се завслушва.

— Дърветата шушнат от вятъра — забеляза жена му, за да успокои него и себе си, защото тя действително само тоя шум чуваше или й се струваше, че чува.

— Не, стъпки са — пошушна Славчо.

— Стъпки? Какви стъпки?

И Вълкана също стана и взе да се ослушва… Едно ново лъхване на вятъра, който дойде отсреща, донесе по-чувствителни разните шумове от въздуха и долините.

— Истина, сякаш вървят.

— И повече души… — допълни Славчо.

— Кой ли е сега, Славчо? — попита тревожно Вълкана.

— За нас идат… заптиета са — отговори Славчо полека.

Летните утрини, както е известно, бърже, почти бежешком дохождат. В няколко минути вътре бежанците видяха изведнаж, че е съвсем развиделяло и околните дървета пропущаха вече през черните си клонове ярки проблески от светлината на деня… Всички предмети наоколо ясно се видеха… Тая внезапна виделина направи положението на бежанците твърде опасно, почти безизходно.

Шумът от стъпките приближаваше все по-забележителен и застрашителен.

Но гласове се не чуваха. Види се, ония, които вървяха така, вървяха дебнешката и не гълчаха, за да могат повече да слушат.

По онова време достъпът на турските заптиета в тоя заглъхнал планински край на България не беше винаги освободен от опасности за тях; духът на свободата и независимостта още тлееше заедно с дивотата на нравите у тукашните селяни. Появлението на турската власт дигаше тревога в селата и туряше нея сама в безпокойствие и даже в премеждие. Имаше такива горски гнезда, които даже никога не виждаха заптие в непристъпната си пазва и подчинеността им на негово величие султана беше само фиктивна: те не плащаха даждие, защото никой не смееше да иде да го поиска. Тия диви и усойни кътове бяха нещо като страната на албанските мирдити. Заптиетата — защото Славчо право угади: идеха заптиетата по дирята му, — заптиетата прочее правеха рядък риск, като се впущаха в тоя хайдушки край да гонят един разбойник; почвата не беше тяхна и те не знаеха нито местността, нито можеха на верни сведения да разчитат, нито на какво-годе съдействие от страна на селяните. Но двойното убийство, сторено тая нощ над другарите им, убийство, извършено така дръзко и неожидано, беше ги разярило до полуда и като оставиха настрана всеки страх и други съображения, спуснаха се да гонят убиеца или убийците. Може би това престрашаване да имаше и друг още мотив: страха от отговорност пред началството за бездействие подир такова умъртвяване на двама мюсюлмани.

Но истинното в тая минута беше това, че Славчо и жена му бяха в толяма опасност; гибелта беше почти неминуема; букакът, както казахме, свършваше се дотук, а оттук нагоре до гърба на балкана се захващаше пространна и открита долина, която само с криле би се прелетяла, преди да се подадат турците из букака. Славчо не можеше прочее нито да мисли за бягане нанапред; да опита да се мушне в стръмния букак с жена си и да се изгуби между дънерите на буковете беше също безразсъдно: така той сам влизаше в една примка, от която нямаше надежда да се измъкне читав.

Славчо имаше само няколко минути още, за да вземе какво-годе решение. Призракът на ново пленение, на побоите, на оковите, на мъките и на страшното бесило се изпречи кървав и отвратително страшен като главта на медуза пред очите му. При тая страшна мисъл необикновена ярост — то вече не беше решителност — наостри космите на главата му и очите му добиха изражението на един пощръклял бик, който троши стени с челото си. Сякаш че исполинският ръст на разбойника още повече нарасте и жилестите му ръце конвулсивно паднаха на дръжката на ятагана, който стърчеше на пояса му… Види се, че той реши с гол нож да пресрещне гонителите, за да направи салхана с тях. Това отчаяно рещение мигновено обаче се замени с друго, защото той не изтегли ножа си, а се затече до един бук, с неимоверна чевръстина се покатери по дебелото му гладко стъбло и след една минута се озова в листната му зелена шубъра.

Когато Славчо се затичаше към бука и Вълкана припна към същата посока. Тя се спря при дънера.

ВЈтоваасъщо времелзаптиетатаЮпродължавахаЪопипом и мълчаливоХда идатСкъмСкрая на горатаа отдетоЮсе захващаше п шата СКогатоССлавчомсе озоваСна един от долните клони наХбука атегбяхаЩтъкмоУподлнего ЦБяха¤шест души и¬един селянині Славчойпозна мухтаряа Славчо се настани зад един клон, който го защищаваше, и изпразни двата пищова въз заптиетата.

Един заглушителен гръм, последван от проточени екове, изпълни планинските самотии.

Когато димът се поразся, Славчо назърна долу. Едно заптие беше паднало и се гърчеше в предсмъртна агония. Мястото около падналия беше опустяло. Славчо видя през шумата на бука другарите му, които бягаха назад, като се провираха между дънерите и диреха подслон срещу куршумите на невидими врагове.