99' type='note'>99 бабо наша — рекоха.

И тозчас им приготвиха яденето и сложиха пред тях едно блюдо със сос.

Но това беше само за да измамят своята баба и своята майка. И след като пресушиха кърчага с вода:

— Наистина умираме от жажда; идете да ни донесете вода — казаха на баба си.

— Добре — отговори тя и излезе. Започнаха тогава да ядат, но истината е, че не бяха гладни; това, което правеха, беше само лъжа. Тогава видяха в блюдото си с чушки100 как мишката се отправя бързо към топката, която висеше от тавана на къщата. Щом видяха това в своя чилмол, пратиха някой си Шан, животното, наречено Шан, което е като комар, то отиде на реката, продупчи стената на кърчага на бабата и макар че тя се опита да спре изтичащата вода, не можа да запуши дупката, направена в кърчага.

— Какво й става на нашата баба? Устата ни са пресъхнали без вода, умираме от жажда — рекоха на своята майка и я пратиха навън.

Мишката отиде веднага да прегризе (въжето, което държеше) топката, и тя падна от покрива на къщата заедно с халката, ръкавиците и кожите. Грабнаха ги момчетата и мигом изтърчаха да ги скрият по пътя, водещ към игрището.

След това се запътиха към реката, да се присъединят към баба си и към майка си, които се мъчеха да запушат дупката на кърчага. И като пристигнаха с духателните си тръби, казаха, щом стигнаха до реката:

— Какво правиш? Уморихме се (да чакаме) и дойдохме — им рекоха.

— Вижте дупката на моя кърчаг, която не може да се запуши — рече бабата. Мигом я запушиха и се върнаха заедно, като вървяха пред баба си.

И тъй бе намерена топката.

Много доволни отидоха да играят в двора с игрището; играха самички дълго време и почистиха двора, гдето бяха играли техните бащи.

— И като ги чуха, господарите на Шибалба рекоха:

— Кои са тия, дето пак играят над главите ни и ни дразнят с тупурдията, която вдигат? Нима не умряха Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, ония, които поискаха да се възголемеят пред нас? Идете и ги извикайте начаса!

Тъй рекоха Хун-Каме, Уукуб-Каме и всички господари. И като изпратиха да ги повикат, казаха на своите пратеници:

— Вървете и им кажете, когато стигнете там: „Нека дойдат, рекоха господарите; тук желаем да играем на топка с тях, подир седем дена искаме да играем; тъй рекоха господарите, им кажете, когато стигнете“ — бе заповедта, която дадоха на пратениците.

И те тръгнаха тогава по широкия път на момчетата, водещ право в дома им; по него стигнаха пратениците направо пред баба им. Ядяха, когато стигнаха пратениците от Шибалба.

— Нека дойдат непременно, казват господарите — рекоха пратениците от Шибалба. И посочиха деня пратениците от Шибалба: — Подир седем дена ви чакат — рекоха на Шмукане.

— Добре, пратеници, те ще дойдат — отговори старицата.

И пратениците поеха обратно.

Изпълни се тогава с жал сърцето на старицата.

— Кого ще пратя да вика моите внуци? Нима по същия тоя начин не дойдоха пратениците от Шибалба миналия път, когато дойдоха да отведат бащите им? — рече старицата, влизайки сама и опечалена в своя дом.

И веднага падна въшка в полата й. Хвана я и я сложи на дланта си, а въшката се олюля и тръгна.

— Дъще моя, иска ли ти се да те пратя да извикаш внуците ми от игрището за топка? — рече тя на въшката. — „Дошли са пратеници при баба ви“, ще кажеш. „Да дойдат подир седем дена, да дойдат, казват пратениците от Шибалба, тъй заръча да кажа на баба ви“ — рече тя на въшката

Начаса тръгна въшката, поклащайки се. И седеше на пътя едно момче, наречено Тамасул,101 или жабокът.

— Къде отиваш? — попита жабокът въшката.

— Нося една заръка в корема си, отивам да търся момчетата — отговори въшката на Тамасул.

— Добре, ама гледам, че не бързаш — рече жабокът на въшката. — Не искаш ли да те глътна? Ще видиш как ще тичам аз и така ще стигнем по-бързо.

— Много добре — отговори въшката на жабока.

Жабокът веднага я глътна. И дълго време жабокът вървя, но без да бърза. После на свой ред срещна една голяма змия, която се наричаше Сакикас.

— Къде отиваш, млади Тамасуле? — рече Сакикас на жабока.

— Отивам пратеник, нося заръка в корема си — каза жабокът на змията.

— Виждам, че не вървиш бързо. Няма ли да стигна аз по-бързо? — рече змията на жабока.

— Ела насам! — отговори.

Веднага Сакикас глътна жабока. И оттогава тази е храната на змиите, които и до днес гълтат жабите.

Вървеше бързо змията и нали я срещна Уак,102 който е голяма птица, мигом ястребът глътна змията. Скоро стигна до игрището за топка. Оттогава тази е храната на ястребите, които гълтат змиите из полята.

И щом пристигна, ястребът спря върху корниза на стената на игрището, гдето Хунахпу и Шбаланке се забавляваха, играейки на топка. Щом стигна, ястребът се разкрещя: „Уак-ко! Уак-ко!“ (Тук е ястребът!) — казваше неговият грак. — „Тук е ястребът!“

— Кой грачи? Дайте ни духателните тръби! — възкликнаха.

И стреляха веднага по ястреба, отправиха топчицата в зеницата му, а той се преметна и тупна на земята. Изтърчаха да го вземат и го попитаха:

— За какво си дошъл? — рекоха на ястреба.

— Нося послание в корема си. Първо ми излекувайте окото, после ще ви кажа — отговори ястребът.

— Много добре — казаха те и като отчупиха малко парченце каучук от топката, с която играеха, туриха го в окото на ястреба. Лоцкик103 го нарекоха те и мигом съвършено излекуваха окото на ястреба.

— Говори прочее — казаха на ястреба. И веднага повърна една голяма змия.

— Говори ти — казаха на змията.

— Добре — рече тя и повърна жабока.

— Къде е твоята заръка, за която оповестяваше? — попитаха жабока.

— Тук е заръката, в моя корем — отговори жабокът.

И веднага се напъна, ала не можа да повърне; само устата му се пълнеше с плюнка, но не можеше да повърне. Момчетата вече искаха да го бият.

— Ти си лъжец — му казаха, като го ритнаха по задника, та костите на кълките му слязоха до стъпалата.

Опита пак, но само плюнка пълнеше устата му. Тогава момчетата отвориха устата на жабока и щом я отвориха, потърсиха вътре в устата. Въшката се беше залепнала о зъбите на жабока; в устата бе останала, не бе я глътнал, само изглеждаше, че я е глътнал. Тъй бе надхитрен жабокът, и не се знае какъв вид храна му дават; не може да бяга и стана храна на змиите.

— Говори! — рекоха на въшката и тогава тя изрече заръката.

— Каза баба ви, момчета: „Върви да ги викаш; дошли са пратеници на Хун-Каме и Уукуб-Каме, че да ходите в Шибалба, думат: нека дойдат тук подир седем дена да играят на топка с нас, нека донесат и принадлежностите си за игра, топката, халките, ръкавиците, кожите, че да се забавляват тук“, казват господарите. „Наистина дойдоха“, казва баба ви. Затова съм дошла аз. Защото наистина това казва баба ви