Щом бабата видя всичко това, разсмя се бурно; но повече не им се видяха лицата заради смеха на старицата.

— Само още веднъж ще ги повикаме, бабо, че да излязат тук за четвърти път — казаха момчетата.

И пак засвириха на флейта, но те не се върнаха за четвърти път, ами бързо-бързо отидоха в гората. Момчетата рекоха на бабата:

— Направихме всичко възможно, бабке; първо дойдоха, после опитахме да ги извикаме отново. Ала не се нажалявайте; ето ни нас, вашите внуци; нас трябва да гледате, о майко наша, о бабо наша, като спомен за нашите по-големи братя, за ония, които се наричаха и именуваха Хунбац и Хунчоуен — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Хунбац и Хунчоуен бяха призовавани от свирците и певците, от древните хора. Призоваваха ги също художниците и ваятелите в минали времена.95 Но бяха превърнати в животни и станаха маймуни, защото се възгордяха и мъчиха своите братя.

По тоя начин страдаха сърцата им; така стана тяхното погубване, бяха сразени Хунбац и Хунчоуен и се превърнаха в животни. Бяха живели винаги в своя дом; бяха свирци и певци и направиха също големи неща, когато живееха с баба си и с майка си.

Започнаха тогава делата си, че да се покажат пред своята баба и пред своята майка. Първото, което направиха, беше нивата.

— Отиваме да засеем нивата, бабо и майко наша — казаха. — Не се нажалявайте; ето ни нас, вашите внуци; ние, които сме вместо нашите братя — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Веднага взеха брадвите си, копачите си и дървените си мотики и отидоха, всеки понесъл своята духателна тръба на рамо. На излизане от къщи заръчаха на баба си да им занесе тяхната храна.

— На обед ще ни донесете яденето, бабо — й казаха.

— Добре, внуци мои — отговори старицата. Подир малко стигнаха на мястото за сеитба. И щом забиха мотиката в земята, тя почна да копае земята, мотиката самичка вършеше работата.

По същия начин забиваха брадвата в стволовете на дърветата и в техните клони и тозчас падаха и се просваха всички дървета и увивни. Дърветата падаха бързо, отсичани с един удар на брадвата.

Мотиката също така бе прекопала много. Не можеше да се преброят нито къпините, нито тръните, които бяха отсекли само с един удар на мотиката. Също не беше възможно да се изчисли каквото бяха изтръгнали и съборили из всички големи и малки гори.

И след като обучиха едно животно, наречено Шмукур,96 накараха го да се покачи на върха на един голям ствол и Хунахпу и Шбаланке му казаха:

— Наблюдавай кога ще дойде баба да ни донесе яденето и начаса почни да пееш, а ние ще хванем мотиката и брадвата.

— Добре — отговори Шмукур. Веднага взеха да стрелят с духателните тръби; истината е, че не вършеха никаква земеделска работа. Подир малко запя гугутката и незабавно единият изтича да хване мотиката, а другият да хване брадвата. И като си покриха главите, единият си посипа нарочно с пръст ръцете и също си изцапа лицето като истински земеделец, а другият нарочно си хвърли дървени трески на главата, сякаш наистина бе сякъл дърветата.

Така ги видя бабата. Веднага ядоха, но в действителност не бяха вършили земеделска работа и незаслужено получиха храна. После си отидоха вкъщи. „Наистина сме уморени, бабо“ — рекоха, щом пристигнаха, и без нужда опънаха крака и ръце пред баба си.

Върнаха се на другия ден и щом стигнаха до нивата, видяха, че всички дървета и увивни отново се бяха вдигнали, а всички къпини и тръни отново се бяха събрали и преплели помежду си.

— Кой ни стори тая измама? — рекоха. Без съмнение сториха го всички малки и големи животни — пумата, ягуарът, еленът, заекът, дивата котка, койотът, глиганът, коатито, малките птичета, големите птичета; те го сториха и само за една нощ го направиха.

Веднага започнаха да подготвят отново нивата и да разчистват земята и отсечените дървета. После обсъдиха помежду си какво да правят с отсечените дънери и оскубаните треви.

— Сега ще пазим нашата нива, навярно ще можем да издебнем кой идва да прави цялата тая пакост — рекоха, като обсъждаха помежду си.

И сетне се върнаха у дома си.

— Виждате ли, бабо, как са се подиграли с нас? Нашата нива, която бяхме обработили, станала голямо стърнище и гъста гора. Така я заварихме, когато стигнахме там преди малко, бабо — рекоха на своята баба и на своята майка. — Но ще се върнем там и цяла нощ ще пазим, защото не е справедливо да ни правят такива неща — казаха.

После се облякоха и веднага отидоха пак на своята нива с отсечени дървета и там се скриха, потулиха се в тъмното.

Събраха се тогава всички животни, по едно от всеки вид се събра с всички останали малки и големи животни. И беше точно среднощ, когато дойдоха, и всички говореха и казваха така на своите езици: „Вдигнете се, дървета! Вдигнете се, увивни!“

Тъй казваха, когато дойдоха и се струпаха под дърветата и под увивните, и полека-лека се приближиха, докато се показаха пред очите им (на Хунахпу и Шбаланке).

Първи бяха пумата и ягуарът и те понечиха да ги хванат, ала не се дадоха. После приближиха до елена и до заека, успяха само да ги хванат за опашките, само им ги откъснаха. Опашката на елена остана в ръцете им и по тази причина опашките на елена и на заека са къси.

Дивата котка, койотът, глиганът също не се предадоха. Всички животни минаха пред Хунахпу и Шбаланке, чиито сърца пламтяха от гняв, защото не можеха да ги хванат.

Ала най-сетне дойде друго, скоком дойде, и него, което беше мишката, начаса го хванаха и го увиха в платно. И след като го уловиха, стиснаха му главата и понечиха да го удушат, изгориха му опашката в огъня и оттогава мишата опашка няма косми; и също поискаха да го ударят през очите двете момчета Хунахпу и Шбаланке.

И рече мишката:

— Аз не трябва да умра от вашите ръце. Също и вашата служба не е да сеете нива.

— Какво ни разправяш ти сега? — рекоха момчетата на мишката.

— Пуснете ме малко, че в гърдите си имам нещо да ви кажа и ще ви го кажа веднага, но преди това ми дайте нещо за ядене — рече мишката.

— После ще ти дадем ядене, но първо говори — отвърнаха й те.

— Добре. Ще знаете, че притежанията на вашите бащи — Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, тъй наречени, тези, които умряха в Шибалба, — сиреч принадлежностите, с които играеха, останаха и са окачени там под покрива на къщата: халката, ръкавиците и топката. Обаче вашата баба не иска да ви ги покаже, тъй като заради тях умряха вашите бащи.

— Сигурна ли си в това? — попитаха момчетата мишката.

И сърцата им се възрадваха много, щом чуха вестта за каучуковата топка. И нали мишката вече бе проговорила, те й посочиха нейната храна.

— Това ще ти бъде яденето: царевица, семки от чушки, боб, патаще,97 какао; всичко това ти принадлежи и ако има нещо, което да е прибрано или забравено, и то ще бъде твое, изяж го! — казаха на мишката Хунахпу и Шбаланке.

— Чудесно, момчета — отвърна тя, — но какво ще река на вашата баба, ако ме види?

— Не се безпокой, защото ние сме тук и знаем какво да кажем на нашата баба. Хайде да стигнем скоро до тоя ъгъл на къщата, върви скоро където са тия окачени неща; ние ще гледаме към тавана на къщата и ще се грижим само за нашата храна — казаха на мишката.

И след като се разпоредиха така през нощта, след като се допитаха помежду си, Хунахпу и Шбаланке стигнаха по обед. Когато стигнаха, водеха след себе си мишката, ала не я показваха; единият влезе направо в къщата, а другият се приближи до ъгъла и оттам накара мишката да се качи начаса.

Веднага поискаха ядене от баба си:

— Пригответе ни храната,98 искаме чилмол,1