старицата и щом видя царевицата в голямата мрежа, възкликна:

— Откъде си донесла всичката тая царевица? Нима си обрала нашата нива и цялата си я донесла тук? Ще ида начаса да видя — рече старицата и се запъти да види нивата.

Но единственият царевичен стрък още си стоеше там и също тъй се виждаше мястото, гдето е била мрежата досами стръка.91 Тогава старицата се върна бързо-бързо вкъщи и каза на момичето:

— Това е достатъчно доказателство, че наистина си моя снаха. Ще видя сега твоите творения, които носиш в утробата си и които също са мъдри — каза на момичето.

Ще разкажем сега за раждането на Хунахпу и Шбаланке. Тук прочее ще кажем как стана тяхното раждане.

Когато дойде денят на тяхното раждане, роди девойката, която се казваше Шкик, но бабата не ги видя, когато се родиха. Мигом бяха родени двете момчета, наречени Хунахпу и Шбаланке. Там в гората бяха родени.

После дойдоха в къщата, ала не можеха да заспят.

— Върви да ги хвърлиш навън — рече старицата, — защото наистина много викат.

И веднага отидоха да ги сложат върху един мравуняк. Там заспаха спокойно. После ги махнаха от онова място и ги сложиха върху тръните.

Добре, но Хунбац и Хунчоуен искаха те да умрат още там, върху мравуняка, или да умрат върху тръните. Тъй го желаеха поради омразата и завистта, която изпитваха към тях Хунбац и Хунчоуен.

Отначало отказваха да приемат в къщата своите по-малки братя; не ги познаваха и така те израснаха в полето.

Хунбац и Хунчоуен бяха големи свирци и певци; бяха израснали сред много трудности и неволи и минаха през много мъки, но станаха много мъдри. Бяха едновременно флейтисти, певци, художници и ваятели; всичко знаеха да вършат.

Имаха съзнание за своето раждане и знаеха също, че бяха приемниците на бащите си, ония, които отидоха в Шибалба и умряха там. Прочее големи мъдреци бяха Хунбац и Хунчоуен и в себе си знаеха всичко, отнасящо се до раждането на своите по-малки братя. Въпреки това не показваха мъдростта си поради завистта, която хранеха към тях, понеже сърцата им бяха изпълнени от зла воля към тях, без Хунахпу и Шбаланке да са ги обидили с нещо.

Последните се занимаваха само да стрелят с духателна тръба всеки ден; не бяха обичани нито от бабата, нито от Хунбац, нито от Хунчоуен. Не им даваха да ядат; само когато яденето беше свършило и се бяха нахранили Хунбац и Хунчоуен, тогава идваха те. Ала не се сърдеха, нито се гневяха, а понасяха мълчаливо, защото познаваха своето положение и си даваха ясно сметка за всичко. Носеха си птичетата всеки ден, когато идваха, а Хунбац и Хунчоуен ги изяждаха, без да дадат нищо на някого от двамата, Хунахпу и Шбаланке.

Единственото занимание на Хунбац и Хунчоуен беше да свирят на флейта и да пеят.

И веднъж, когато Хунахпу и Шбаланке дойдоха, без да донесат никакво птиче, влязоха (в къщата) и бабата се разгневи.

— Защо не носите птичета? — каза тя на Хунахпу и Шбаланке.

А те отговориха:

— Там е работата, бабо наша, че птичките останаха заклещени на дървото, а ние не можем да се покачим да ги вземем, обична бабо. Ако нашите по-големи братя тъй искат, нека дойдат с нас и да вземат да свалят птичетата — рекоха.

— Добре — казаха по-големите братя, отговаряйки, — ще дойдем с вас на съмване.

Допитаха се тогава двамата един друг как да победят Хунбац и Хунчоуен.

— Само ще променим тяхната природа, тяхната външност; да се изпълни тъй нашата дума заради многото страдания, които са ни причинявали. Те желаеха да умрем, да се погубим ние — техните по-малки братя. В себе си ни имаха за момчета. За всичко това ще ги победим и ще им дадем добър урок. — Тъй си казваха, докато се отправяха към дървото, наречено канте.92

Вървяха и стреляха с духателни тръби, придружаваха ги техните по-големи братя. Не беше възможно да се преброят птичетата, които пееха на дървото, и техните по-големи братя се чудеха, като гледаха толкова много птичета. Птичета имаше, ала нито едно-едничко не падаше до дървото.

— Нашите птичета не падат на земята. Идете да ги свалите — казаха на по-големите си братя.

— Много добре — отговориха те. И веднага се качиха на дървото, но дървото порасна и стволът му се удебели. После понечиха да слязат Хунбац и Хунчоуен, но вече не можаха да се спуснат от върха на дървото.

Тогава възкликнаха от върха на дървото:

— Какво ни се случи, братя наши? Горко ни! От това дърво ни дострашава само като го погледнем, о братя наши! — рекоха те от върха на дървото.

А Хунахпу и Шбаланке им отговориха:

— Развържете си препаските,93 вържете ги под коремите, отпуснете дълги краищата и така, като ги дърпате отзад, ще можете да вървите лесно. — Тъй рекоха техните по-малки братя.

— Добре — отговориха и дръпнаха краищата на своите препаски, но краищата мигом се превърнаха в опашки и те придобиха маймунска външност. Веднага се отдалечиха по клоните на дърветата, между големите и малките хълмове, и навлязоха в гората, като се кривяха и се люлееха по клоните на дърветата.

Тъй бяха победени Хунбац и Хунчоуен от Хунахпу и Шбаланке; и само с магия можаха да го сторят.

Върнаха се те в своята къща и щом пристигнаха, говориха с баба си и с майка си, като им рекоха:

— Какво ли ще да им се е случило на по-големите ни братя, бабо наша, че изведнъж лицата им станаха като лица на животни? — Тъй рекоха.

— Ако вие сте напакостили на вашите братя, направили сте ме нещастна и ме изпълнихте с тъга. Не правете такова нещо на вашите братя, о синове мои! — каза старицата на Хунахпу и Шбаланке.

А те рекоха на баба си:

— Не се нажалявайте, бабо наша. Пак ще видите лицата на братята ни; ще се върнат, но това ще бъде тежко изпитание за вас, бабо. И внимавайте да не се разсмеете. А сега, да опитаме късмета им! — рекоха.

Веднага взеха да свирят на флейта, засвириха песента „Хунахпу-Кой“.94 После пяха, свириха на флейта и на барабан, като взеха своите флейти и своя барабан. После накараха баба си да седне и продължиха да свирят и да зоват с музика и песен, подемайки песента, която се нарича „Хунахпу-Кой“.

Най-сетне дойдоха Хунбац и Хунчоуен и щом дойдоха, започнаха да танцуват; но когато старицата видя грозните им лица, разсмя се, без да може да сдържи своя смях, и те мигом си отидоха и повече не им се видяха лицата.

— Нали виждате, бабо! Отидоха си в гората. Какво направихте, бабо наша? Можем да направим тоя опит само четири пъти и остават само три. Ще ги повикаме с флейтата и с песента, но се постарайте да сдържате своя смях. Нека почне изпитанието! — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Веднага засвириха отново. Хунбац и Хунчоуен се върнаха, танцувайки, и стигнаха до средата на къщния двор, като правеха маймунджулъци и развеселяваха баба си, докато тя се разсмя гръмогласно. Наистина бяха много забавни, когато дойдоха с маймунските си лица, широките си задници, тънките си опашки и пъпните си трапчинки. Всичко това караше старицата да се смее.

После маймуните отново си отидоха. А Хунахпу и Шбаланке рекоха:

— А сега какво ще правим, бабо? Само още веднъж ще опитаме, за трети път.

Засвириха пак на флейта и маймуните се върнаха, танцувайки. Бабата сдържа смеха си. После се покатериха върху печката; очите им излъчваха червена светлина; протягаха и триеха муцуни и се плашеха една друга с гримасите, които си правеха.