пътя, и там бяха победени, на кръстовището на четирите пътя.

От тия четири пътя единият беше червен, другият черен, третият бял, четвъртият жълт.81 И черният път им рече тъй:

— Мен трябва да хванете, защото аз съм господарският път. — Тъй рече пътят.

И там бяха победени. Отведоха ги по пътя за Шибалба и когато стигнаха в помещението за съвет на господарите на Шибалба, вече бяха изгубили играта.

И тъй, първенците, които седяха там, бяха само кукли, направени от дърво, стъкмени от тия от Шибалба.

Тях поздравиха първо:

— Как сте, Хун-Каме? — рекоха на куклата.

— Как сте Уукуб-Каме? — рекоха на дървения човек.

Ала те не им отговориха. Тозчас прихнаха гръмогласно господарите на Шибалба и всички останали господари се разсмяха шумно, защото чувствуваха, че ги бяха вече победили, че бяха победили Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. И продължаваха да се смеят.

После говориха Хун-Каме и Уукуб-Каме:

— Много добре — казаха. — Вече дойдохте. Утре пригответе маската, вашите халки и вашите ръкавици — им рекоха.

— Елате и седнете на нашата пейка — им рекоха. Но пейката, която им предлагаха, беше от пламтящ камък и на нея се изгориха. Взеха да се въртят върху пейката, ала не се облекчаваха и ако не бяха станали, щяха да си изгорят седалищата.

Тия от Шибалба се разсмяха отново, примираха от смях; кривяха се от болката, която смехът предизвикваше в коремите им, смееха се всички господари на Шибалба.

— Идете сега в оная къща — им рекоха, — там ще ви занесат вашата борина82 и вашата цигара и там ще спите.

Веднага стигнаха в тъмната къща. Само мрачина имаше вътре в къщата.

В това време господарите на Шибалба обмисляха какво трябва да правят.

— Да ги принесем в жертва утре, нека умрат скоро-скоро, та принадлежностите им за игра да ни служат на нас да играем — рекоха помежду си господарите на Шибалба.

Обаче тяхната борина беше кръгъл връх на кремък, от ония, които наричат сакиток;83 това е борът на Шибалба. Тяхната борина беше островърха и изострена и блестяща като кост; много корав беше борът на тия от Шибалба.

Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу влязоха в Тъмната къща. Там отидоха да им дадат тяхната борина, една- единствена запалена борина, която им пращаха Хун-Каме и Уукуб-Каме заедно с по една цигара, също запалена, която им пращаха господарите. Това отидоха да им дадат на Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу.

Те стояха клекнали в тъмнината, когато дойдоха приносителите на борината и цигарите. Щом влязоха, борината светеше ярко.

— Всеки да запали своята борина и своята цигара; да дойдат да ги върнат на разсъмване, ама да не изгорят, а да ги върнат цели; това заръчват да ви се каже господарите.

Тъй им рекоха. И тъй бяха победени. Тяхната борина изгоря и също тъй им изгоряха цигарите, които им бяха дали.

Мъчилищата на Шибалба бяха многобройни; бяха най-различни мъчилища.

Първото беше Тъмната къща, Кекума-ха, вътре имаше само мрачина.

Второто беше Къщата, гдето трепереха, Шушулим-ха, в която беше много студено. Студен и непоносим вятър духаше вътре.

Третото беше Къщата на ягуарите, Балами-ха, тъй наречена, гдето имаше само ягуари, които се търкаляха, скупчваха се, ръмжаха и се зъбеха. Ягуарите бяха заключени в къщата.

Соци-ха, Къщата на прилепите, се наричаше четвъртото мъчилище. В тая къща имаше само прилепи, които пищяха, вряскаха и кръжаха в къщата. Прилепите бяха заключени и не можеха да излязат.

Петото се наричаше Къщата на ножовете, Чайим-ха,84 в която имаше само режещи и наострени ножове, смълчани или скърцащи един о друг в къщата.

Много бяха мъчилищата на Шибалба; ала Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу не влязоха в тях. Само споменаваме имената на тия мъчилища.

Когато Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу влязоха пред Хун-Каме и Уукуб-Каме, рекоха им последните:

— Къде са моите цигари? Къде е моята борина, която ви дадоха снощи?

— Свършиха се, господарко.

— Добре. Днес ще бъде краят на вашите дни. Сега ще умрете. Ще бъдете погубени, ще ви направим на парчета и тук ще остане скрита вашата памет. Ще бъдете жертвопринесени — казаха Хун-Каме и Уукуб- Каме.

Веднага ги принесоха в жертва и ги заровиха в Пукбал-Чах, тъй наречен. Преди да ги заровят, отрязаха главата на Хун-Хунахпу и заровиха по-големия брат заедно с по-малкия брат.

— Занесете главата му и я сложете на онова посято на пътя дърво — рекоха Хун-Каме и Уукуб- Каме.

И след като отидоха да сложат главата му на дървото, това дърво, което никога не бе давало плод, преди да сложат между клоните му главата на Хун-Хунахпу, веднага се покри с плодове. И тая кратуна днес наричаме главата на Хун-Хунахпу, че тъй се казва.

С почуда Хун-Каме и Уукуб-Каме съзерцаваха плода на дървото. Кръглите плодове бяха навсякъде, ала не се различаваше главата на Хун-Хунахпу; беше също като останалите плодове на хикаровото дърво. Такава се представяше пред всички тия от Шибалба, които идваха да я видят.

Те отсъдиха, че естеството на дървото е дивно, заради онова, което бе станало мигом, щом сложиха между клоните му главата на Хун-Хунахпу. И господарите на Шибалба заповядаха:

— Никой да не идва да бере от този плод! Никой да не застава под това дърво! — рекоха и тъй разпоредиха да се забрани всички тия от Шибалба.

Главата на Хун-Хунахпу не се появи повече, защото бе станала също като плода на дървото, което се нарича хикарово. Обаче едно момиче дочу чудната история. Сега ще разкажем как стана неговото идване.

Това е разказът за една девица, дъщеря на господаря, наречен Кучумакик. Стигнаха (тия вести) до ушите на една девица, господарска дъщеря. Името на бащата беше Кучумакик, а на девицата Шкик.85 Когато чу тя разказа за плодовете на дървото, който разказа нейният баща, удиви се, щом го чу.

— Защо да не трябва да отивам да видя това дърво, за което разправят? — възкликна девойката. — Несъмнено трябва да са вкусни плодовете, за които чувам да се говори.

После тръгна самичка на път и стигна до дървото, което беше посято в Пукбал-Чах.

— Ах! — възкликна девойката. — Какви плодове дава това дърво? Не е ли възхитително да се види как е отрупано с плодове? Ще умра ли, ще се погубя ли, ако откъсна един от тях? — рече девицата.

Проговори тогава черепът, който беше между клоните на дървото, и рече:

— Какво искаш? Тия кръгли предмети, покрили клоните на дървото, не са нищо друго освен черепи. — Тъй рече главата на Хун-Хунахпу, обръщайки се към девойката. — Нима ги желаеш? — добави.

— Да, желая ги — отговори девицата.

— Много добре — каза черепът. — Протегни насам дясната си ръка.

— Добре — отвърна девойката, вдигна дясната си ръка и я протегна към черепа.

В този миг черепът цръкна малко слюнка, която попадна право в дланта на девицата. Тя бързо и внимателно погледна шепата си, но слюнката на черепа вече не беше в ръката й.

— С моята слюнка и моята лига аз ти дадох потомството си (рече гласът от дървото). Сега вече моята глава няма нищо, тя е просто череп, лишен от плътта. Такива са главите на великите господари, плътта е единственото, което им дава привидна красота. И когато умират, хората се плашат от костите им. Такава е природата и на децата, които са като слюнката и лигата, били те дъщери и синове на господар, на мъдър