подръпна шапката си настрани, за да може Гита да доближи глава до нейната. — Така. Надявам се жабите да бъдат така любезни и да крякат по-силно тази вечер. Теса въобще не присъства на онзи семинар, нито пък Арнолд. Двамата се качват на джипа на моя приятел капитан Маккензи и свити на две на седалките, поемат направо към летището. Там капитан Маккензи изчаква, докато се поразчисти теренът, качва ги на своя бъфало и ги откарва на север, без визи, без паспорти, без нищо от всички ония дивотии, дето ги измислят бунтовниците в Южен Судан, които не могат да спрат да се трепят помежду си, нито пък им достига кураж и интелигентност, за да се обединят срещу ония лоши араби на север, които смятат, че Аллах прощава всичко, дори неговият пророк да ги съди.
Гита си помисли, че Сара е свършила, и отвори уста да каже нещо, но Сара едва започваше:
— Едно допълнително усложнение възниква оттам, че мистър Мой, който не може да управлява и стадо овце дори с помощта на целия си кабинет, си е наумил, както сигурно си забелязала, че трябва да управлява летището на Локи. Мистър Мой не си пада много-много по неправителствените организации, но има голям апетит за летищни такси. От друга страна, доктор Арнолд извънредно много държеше хората на мистър Мой по никакъв начин да не надушат накъде са тръгнали.
— А
— Аз така и не попитах къде е това място, защото каквото не знам, няма как да го кажа насън. Не че има кой да ме чуе напоследък, твърде стара съм вече. Капитан Маккензи обаче знае къде са били, това се разбира от само себе си. На следващата сутрин той ги връща също така незабелязано. А пък доктор Арнолд идва при мен и ми вика: „Сара, не сме ходили никъде, през цялото време сме били тук, в Локи. Бяхме на твоя семинар по полова осъзнатост двайсет и четири часа без прекъсване. Двамата с Теса ще сме ти много благодарни, ако и за миг не забравиш този важен факт.“ Само че Теса вече не е между живите и е малко вероятно да продължава да бъде благодарна на Сара или на когото и да било. А пък доктор Арнолд, ако не е мъртъв, е още по-зле. Защото хората на Мой са навсякъде, грабят и убиват колкото им душа иска, тоест много. А когато хванат някого, за да изтръгнат от него определена информация, забравят всякакво божие състрадание. Няма да е лошо да запомниш това за свое собствено добро, миличка, защото си на път да нагазиш в дълбокото. Заради което реших, че е важно да поговориш с капитан Маккензи, който знае неща, дето аз избягвам да науча. Защото Джъстин, който е добър човек, доколкото чувам, иска да знае всичко, свързано с мъртвата му женичка и доктор Арнолд. Та кажи ми честно сега, правилно ли оценявам положението, или има нещо, дето не е съвсем така?
— Това е истината — каза Гита.
Сара пресуши чая си и постави чашата на масичката.
— Ами добре тогава. Сега иди, хапни и се възстанови, миличка, пък аз ще поостана малко сама, защото тук е истинска говорилня, както сигурно вече си забелязала. И за нищо на света не близвай от козята яхния, момичето ми, колкото и да обичаш козе месо. Защото готвачът — младо момче от Сомалия, много способно — може един ден да стане прекрасен адвокат, ама по въпроса за козите яхнии нещо не му достига квалификацията.
Гита така и не разбра как издържа първия ден с работната група по самодостатъчност, но когато в пет часа удари звънецът — нищо, че този звънец беше само в главата й, — тя с радост си помисли, че не се бе изложила кой знае колко, че не бе говорила нито твърде малко, нито прекалено много, че бе изслушвала с подобаващо смирение становищата на по-възрастните и по-мъдрите от нея и че си бе водила старателно бележки, които щяха да залегнат в поредния доклад на КЕРДИА, който никой нямаше да прочете.
— Доволна ли си, че дойде? — хвана я под ръка Джудит, след като заседанието приключи. — Е, ще се видим надвечер в клуба.
— Това е за теб, миличка — каза й Сара, която в този момент се появи на вратата на една от административните бараки и бутна в ръката й кафяв плик. — Приятна вечер.
— И на вас — отвърна Гита.
Почеркът на Сара беше като изваден от ученическа тетрадка по краснопис:
Гита, миличка. Капитан Маккензи е в бунгало „Ентебе“, което се пада номер четиринайсет откъм страната на пистата. Вземи си фенерче, защото спират генератора. Той ще се радва да те приеме в девет, след вечеря. Не се бой, той е джентълмен. Моля те, предай му тази бележка, за да съм сигурна, че ще бъде унищожена. Пази се и не забравяй отговорността, която пое да опазиш нашата тайна.
Сара
Имената на бунгалата звучаха на Гита като надписи от паметните плочи в селската църква до пансиона й в Англия. Вратата на бунгало „Ентебе“ беше открехната, но мрежата против комари беше плътно спусната отвътре. Капитан Маккензи седеше пред ветроупорен фенер със син абажур; от мястото, където се намираше Гита, се виждаше само монашеският му силует, прегърбен над нещо, което пишеше на бюрото си. Първото впечатление така я порази, че за момент тя остана загледана в жилавата му и абсолютно неподвижна фигура, издаваща желязната воля на професионален войник. Тя се готвеше да почука на рамката, но капитан Маккензи я бе чул или усетил, защото скочи на крака и с две атлетични крачки пристъпи до мрежата и я отметна, за да влезе.
— Гита, аз съм Рик Маккензи. Много си точна. Носиш ли ми някаква бележка?
— Защо не седнеш ей там? — попита той, като й посочи с ръка кухненския стол. Докато тя се приближаваше към стола, синята лампа се раздвижи зад нея и се спря по средата до вратата на бунгалото. — Така никой няма да ни вижда — обясни той. — Тук има хора, дето само това им е работата, да надничат в бунгалата. Искаш ли една кока-кола? — Той й я подаде с изпъната ръка. — Сара казва, че си спечелила доверието й, Гита. Това ми стига. Теса и Арнолд нямаха доверие на никого освен един на друг. И на мен, защото бяха принудени. Така съм свикнал и аз. Разбирам, че си тук уж заради семинара. — Това беше въпрос.
— Семинарът беше само повод. Джъстин ми писа и ме помоли да узная какво са правили Теса и Арнолд в Локикоджо в деня, преди да я убият. Той не вярва на официалната версия за семинара по полова осъзнатост.
— Дяволски прав е. Писмото му у теб ли е?
Документът ми за самоличност, помисли си тя. Доказателство за моята добросъвестност като пратеник на Джъстин. Тя му го подаде и го наблюдаваше, докато се изправи, сложи си очилата с прости метални рамки и се приближи до лампата, като същевременно внимаваше да стои извън рамката на вратата, където можеха да го видят. После й върна писмото.
— Слушай сега — каза той. Но преди това пусна радиото, за да постигне това, което педантично нарече
Гита лежеше в леглото си, завита с единичен чаршаф. Нощта не беше много по-прохладна от изминалия ден. През мрежата, която бе опънала около себе си, се виждаше червената светлина на реотана против комари. Завесите бяха спуснати, но те не бяха много плътни. Покрай прозореца й минаваха стъпки и се чуваха гласове. Мислите й витаеха. Спомни си за Глория, която само преди седмица в пълното си объркване я бе поканила да играят тенис в клуба.
— Кажи ми, скъпа — запита я тогава Глория, след като я бе разгромила с по шест на два гейма в три последователни сета; двете се връщаха, хванати под ръка, към сградата на клуба. — Имаш ли впечатления
