Или болката започваше да отслабва, или природата си казваше своето, защото Джъстин задряма, стиснал устни, като се опитваше да диша през носа в смрадливия подгизнал мрак на качулката си. Телевизорът все още работеше, той ясно чуваше звука. И ако чувството му за ориентация не го лъжеше, лицето му беше обърнато право към него. Но качулката му сигурно беше с подплата, защото през нея не се виждаше нищо, а когато с цената на пареща болка в китките и дланите си успя да се обърне по гръб, светлината на полилея също не проникваше през плата, макар да нямаше спомен от щракване на копчето, когато мъчителите му си тръгваха. Той отново се претърколи настрани и за момент изпадна в паника, докато чакаше силите му да се възвърнат. Мисли, човече! Използвай тъпата си глава — тя е единственото, което ти пощадиха! А защо ти я пощадиха? Защото не са искали скандал. Тоест този, който ги е пратил, не е искал скандал. „Следващия път ще те убием като Блум!“ Само че сега не беше следващия път, сега беше този път, колкото и да им се е искало да го направят. Значи викам. Това ли правя? Търкалям се по пода, блъскам се в мебелите, ритам с крака стените, събарям телевизора и въобще се държа като умопобъркан, докато някой се сети, че тази стая не се обитава от двама влюбени познавачи на тънкостите на садомазохизма, а от един завързан и пребит англичанин с торба на главата, така ли?

Като опитен дипломат Джъстин веднага си представи до най-малки подробности последиците от това откритие. От хотела звънят в полицията. Полицията взима от мен показания и се обажда в най-близкото британско консулство, в случая в Хановер, ако все още имаме такова там. Пристига дежурният консул, бесен, че са го вдигнали от вечерята му, за да се занимава с поредния изпаднал британски поданик, и първото, което му идва наум да направи, е да ми провери паспорта — кой от двата, за него едва ли има значение. Ако обаче е този на Аткинсън, имаме проблем, защото е фалшив. Едно позвъняване до Лондон, и истината се разкрива. Ако е този на Куейл, пак имаме проблем, но от различно естество, макар и със същите последици: качват ме на първия самолет за Лондон, без право на обжалване, а там на летището ме очаква делегация, която няма никак да ми се зарадва.

Краката му не бяха завързани, но до момента се бе страхувал да ги разтвори. Сега се опита, при което слабините и коремът му пламнаха от болка, а бедрата и пищялите бързо ги последваха. Все пак, поне можеше със сигурност да движи краката си поотделно, можеше да ги удари един в друг и да чуе тракането на токовете. Окуражен от откритието си, той предприе крайната мярка да се претърколи по лице, при което извика от болка. След това прехапа устни, за да спре да вика.

Успял да се закрепи по лице в неудобната си сгъната поза, той търпеливо заразвързва въжетата, като се стараеше да не стене високо, за да не разбуди съседите си.

Самолетът беше възстар двумоторен бийчкрафт, изпълняващ чартърен полет по поръчка на ООН; командир на полета беше един петдесетгодишен южноафриканец от Йоханесбург с кожа като пергамент, а вторият пилот — широкоплещест, навъсен чернокож с бакенбарди; на всяка от деветте прокъсани седалки за пътниците беше сложена бяла картонена кутия с храна. Намираха се на летище Уилсън в Найроби, недалеч от гробището, където бе погребана Теса, и докато самолетът се пържеше на пистата, Гита Пиърсън напрягаше очи да зърне малката могилка на гроба й и се чудеше колко ли време още ще трябва да мине, преди да й сложат надгробен камък. От прозореца на самолета обаче не се виждаше нищо друго освен сребристосивата суха трева и един загърнат с червена роба пастир, застанал на куц крак и подпрян на кривака си, който равнодушно наглеждаше няколко кози, а в далечината — стадо газели, които подскачаха на място или припряно пасяха под синкавочерните буреносни облаци. Гита се бе опитала да натика пътната си чанта под седалката, но чантата беше твърде голяма и тя трябваше да разтвори краката си, обути в строги официални обувки, за да й направи място. В самолета беше адска жега, а командирът на полета бе предупредил пътниците, че климатичната инсталация се включва чак след излитане. В затворения с цип вътрешен джоб на чантата тя носеше материали за форума и акредитивните си писма като делегат на Британската мисия по линия на КЕРДИА. В основната преграда бяха пижамата й и комплект дрехи за преобличане. Правя това заради Джъстин. Искам да тръгна по стъпките на Теса. Няма защо да се срамувам от липса на опит или двуличие.

Задната част на самолета беше натъпкана с чували със скъпоценна мираа — разрешено от закона слабо наркотично растение, което племената на север много обичаха и чиято миризма постепенно изпълваше салона за пътници. Седалките пред нея бяха заети от четирима обръгнали на всичко хуманитарни работници — двама мъже и две жени. Може би мираата беше тяхна. Тя им завидя на жизнерадостния непукизъм, на износените дрехи и неумитите отрудени лица. После засрамено си даде сметка, че те вероятно бяха нейни връстници. Как й се искаше само да се изтръгне от инерцията на заучената скромност, от навика да събира чинно токове всеки път, когато се ръкуваше с по- висшестоящите от нея — един навик, насаден й от монахините в пансиона! Тя надникна в кутията с обяда си и различи два сандвича със сушени банани, една ябълка, блокче шоколад и картонена кутийка с нектар от маракуя. Беше изтощена от безсъние и примряла от глад, но възпитанието не й позволи да започне да се храни, преди самолетът да е излетял. Предишната вечер телефонът й не бе спрял да звъни — всичките й приятели се изредиха да изливат възмущението и гнева си, че човек като Арнолд може да бъде обявен за полицейско издирване. По силата на служебното си положение в Британската мисия Гита трябваше да им разяснява ситуацията от държавническа позиция. Към полунощ, смъртно уморена, тя се опита да предприеме една стъпка, от която нямаше връщане назад и която, ако успееше, щеше да я изведе от ничията земя, където се криеше от три седмици като отшелник. Тя бръкна в старата бронзова ваза, където държеше разни джунджурии, и извади сгънат лист хартия, който бе крила там от доста време. На този номер ще ни откриеш, Гита, ако все пак решиш да ни кажеш още нещо. „Ако ни няма, остави съобщение и до един час ще ти се обадим, обещавам ти.“ На позвъняването й отговори агресивен мъжки глас на африканец и за момент тя си помисли, че е сбъркала номера.

— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?

— Вашето име?

— Бих желала да говоря с Роб или Лесли. Там ли е някой от тях?

— Коя сте вие? Кажете си името незабавно и ми обяснете по какъв въпрос се обаждате.

— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?

Когато й затвориха с трясък телефона, тя прие без излишен драматизъм факта, че, както и бе очаквала, е съвсем сама. От този момент нито Теса, нито Арнолд, нито мъдрата Лесли от Скотланд Ярд щяха да й спестят отговорността за нейните собствени действия. Родителите й, които обожаваше, също не можеха да й помогнат. Баща й, адвокатът, щеше да я изслуша и да обяви, че, от една страна, това е така, но пък, от друга, не е, и щеше да я попита с какви обективни доказателства разполага в подкрепа на тези извънредно сериозни обвинения. Майка й, лекарката, щеше да каже: прекалено навътре го взимаш, скъпа, защо не си дойдеш у дома да си починеш малко? С тази мисъл, която изпълваше почти изцяло замъгленото й съзнание, тя отвори лаптопа, който несъмнено щеше да се окаже пълен със сърцераздирателни излияния и вопли на възмущение заради Арнолд. Но щом се включи в интернет, екранът примигна, припука и потъмня. Тя изпълни всички предписани процедури за рестартиране — напразно. Обади се на всичките си познати — техните компютри бяха наред.

— Я виж ти, Гита, ами че сигурно си прихванала някой от ония гадни вируси от Филипините или как се казва онова място, дето се навъртат разни луди гении! — възкликна завистливо един от приятелите й, сякаш я бяха удостоили с някаква особена чест. Сигурно точно така е станало, съгласи се тя и през нощта не можа да спи от притеснение за цялата изгубена кореспонденция, за остроумията, разменени между нея и Теса; тя не си бе дала труда да ги разпечата, а предпочиташе да си ги чете от екрана — така звучаха още по-живо и цветисто, в типичния стил на Теса.

Самолетът още не излиташе, затова Гита, както си й беше навикът, се отдаде на по-важни житейски въпроси, съзнателно избягвайки най-важния от всички: какво правя аз сега тук и защо го правя? Преди две години, докато още живееше в Англия — в Ерата Преди Теса, както тайно я наричаше, — тя се бе раздирала от терзания заради всички обиди, реални и въображаеми, които бе принудена да търпи като англоиндийка. Тогава виждаше себе си като неспасяем хибрид — наполовина черно момиче, търсещо бога, наполовина бяла жена, превъзхождаща нисшите, безбожни раси. Насън и наяве тя се бе борила да намери