Дъждът потропваше по ламаринения покрив, а оранжевото сияние на града ту се усилваше, ту отслабваше в мъглата. Биргит откъсна лист от дневника си и написа дълъг телефонен номер.
— Тя живее в къща, но няма да е за дълго. Иначе можеш да я потърсиш в университета, но внимавай, защото там я мразят.
— Лорбиър и с двете ли спеше?
— За него не би било чудно. Но аз си мисля, че конфликтът между двете жени не е бил заради секса, а заради формулата. — Тя замълча и проследи погледа му. Той гледаше в далечината, но там нямаше нищо освен върховете на хълмовете, които се подаваха като острови над мъглата. — Теса често ми пишеше колко много те обича — промълви тя към извърнатото му лице. — Не направо, не беше и нужно. Пишеше, че си човек на честта и че когато се наложи, ще постъпиш почтено.
Тя се готвеше да си тръгва. Той й подаде раничката, двамата заедно привързаха Карл към бебешката седалка на велосипеда и нагласиха найлоновия дъждобран така, че главичката му да се подава отгоре. Тя стоеше права срещу него.
— И така… — каза тя — Пеша ли ще вървиш?
— Да.
Тя извади от джоба на якето си някакъв плик.
— Това е всичко, което помня от романа на Лорбиър. Записала съм ти го. Почеркът ми е много лош, но се надявам да го разчетеш.
— Много си любезна. — Той пъхна плика под шлифера си.
— Е, приятна разходка тогава.
Биргит се готвеше да му подаде ръка, но внезапно промени решението си и го целуна по устата — една строга, целенасочена, неизбежно несръчна целувка на обич и раздяла, докато държеше с ръце велосипеда. После Джъстин го задържа, докато тя нагласи каишката на шлема под брадата си, качи се на седлото и подкара надолу по склона.
И той тръгна, като се стараеше да върви по средата на шосето, докато погледът му опипваше притъмнелите рододендронови храсти от двете страни. На всеки петдесет метра горяха ярки натриеви лампи, но той се взираше в неосветените пространства между тях. Нощният въздух ухаеше на ябълки. В подножието на хълма се доближи до паркирания мерцедес, като мина на десетина метра от предния му капак. Вътрешността на колата беше тъмна. Отпред седяха двама мъже, но силуетите им му се сториха различни от преди. Той продължи да върви и след малко колата го задмина. Той не погледна към мъжете, но по-скоро във въображението си видя как те го огледаха внимателно. На първото кръстовище мерцедесът зави наляво. Джъстин зави надясно, към сиянието на града. Застигна го едно такси и шофьорът му подвикна.
— Благодаря, много благодаря — отвърна сърдечно той. — Но предпочитам да се поразходя.
Шофьорът не отговори. Под краката му вече имаше паваж; Джъстин се стараеше да ходи по ръба на платното. На следващото кръстовище свърна в една ярко осветена странична улица. Момчета и момичета с мъртвешки очи клечаха във входовете. Мъже с кожени якета стояха по ъглите, разперили лакти, и говореха по мобилни телефони. След още две кръстовища той видя хотела пред себе си.
Във фоайето цареше неизбежната вечерна суматоха. Току-що бе пристигнала някаква японска делегация, бляскаха светкавици на фотоапарати, пиколата трупаха скъпи куфари в единствения асансьор. След като се нареди на опашката за асансьора, Джъстин свали шлифера и го преметна върху ръката си, като внимаваше да не изпадне пликът от вътрешния му джоб. Асансьорът се спусна обратно и той се дръпна встрани, за да влязат първо жените; беше единственият, който слезе на третия етаж. Мрачният коридор с луминесцентните тръби на тавана му напомни болницата „Ухуру“. Във всички стаи гърмяха телевизори. Неговата стая беше номер 311, а ключът за нея представляваше правоъгълно парче пластмаса с отпечатана черна стрелка. Шумът от телевизорите го вбесяваше; реши да се оплаче на някого. Как ще пиша сега на Хам при този шум? Той влезе в стаята си, сложи шлифера на облегалката на стола и видя, че собственият му телевизор е виновен за шума. Сигурно камериерките са го включили, когато са оправяли стаята, и после са забравили да го изключат. Той се приближи към апарата, който в момента предаваше най-омразното му шоу. Полугола певица врещеше с пълен глас в микрофона за радост на публиката от изпаднали в екстаз тийнейджъри; през екрана се стелеше ярко осветен разноцветен сняг.
Това беше последното нещо, което Джъстин видя, преди светлината да угасне: цветните снежинки, които валяха от екрана на телевизора. После върху него се спусна мрак; той усети как някакви ръце едновременно го удрят и душат. Собствените му ръце бяха приковани в стоманена хватка отстрани на тялото, а устата му бе запушена с парче груб плат, свит на топка. Други ръце го хванаха през коленете и го събориха на пода; стори му се, че ще получи инфаркт. Последва силен удар в стомаха, който изкара и последния останал в дробовете му въздух. Опита се да извика, но не можеше да издаде и звук; нямаше нито въздух, нито глас, а от топката плат в устата му се гадеше.
Усети как някой коленичи върху гърдите му. Около врата му се пристегна примка и Джъстин реши, че ще го бесят. Ясно си представи Блум, прикован към дървото. Замириса му на мъжки одеколон и си спомни за телесната миризма на Удроу и как бе подушил писмото му до Теса, за да види дали не мирише на същото. За момент в паметта му не остана място за Теса. Лежеше на пода върху лявата си страна, когато същият предмет, който преди малко го бе ударил в стомаха, сега безжалостно се стовари в слабините му. Главата му беше покрита с платнена качулка, но поне засега никой не се опитваше да го беси. От топката груб плат му се повръщаше, но понеже устата му беше запушена, повърнатото се стичаше обратно в гърлото му. Обърнаха го по гръб и изпружиха ръцете му над главата, с кокалчетата на килима и с дланите нагоре. Ще ме разпънат като Арнолд, помисли си той. Но те не бързаха да го разпъват, поне засега. Вместо това, докато притискаха ръцете му към пода, те започнаха да ги извиват; болката беше много по-силна, отколкото човек можеше да си представи — боляха го едновременно ставите, гръдният кош, краката и слабините. Моля ви, помисли си той. Недейте да чупите лявата ми ръка, иначе как ще пиша на Хам? Сигурно бяха чули молбата му, защото болката престана и той чу мъжки глас, със северногермански акцент — вероятно берлинчанин, звучеше доста културно. Гласът заповяда на някого да обърне тая свиня на една страна и да му върже ръцете зад гърба; заповедта незабавно бе изпълнена.
— Мистър Куейл! Чувате ли ме? — Същият глас, но вече на английски. Джъстин не отговори. Но не поради невъзпитание, а защото бе успял да изплюе топката плат и отново повръщаше; този път повърнатото изпълваше качулката и се стичаше надолу до стегнатата връв на врата му. Звукът на телевизора значително бе отслабнал.
— Стига вече, мистър Куейл. Трябва да престанете, разбирате ли? Или ще ви сполети същото, както и жена ви. Чувате ли ме? Или може би искате още малко, мистър Куейл?
При поредното споменаване на името му последва нов убийствен ритник в слабините.
— Сигурно сте оглушали нещо. Оставяме ви една бележка. На леглото. Като се събудите, прочетете бележката и хубаво я запомнете. И си вървете право в Англия, чувате ли? Престанете да задавате неудобни въпроси. Вървете си у дома и бъдете добро момче. Иначе следващия път ще ви убием като Блум. Бавно и доста мъчително. Чувате ли какво ви говоря?
Още един ритник в слабините за онагледяване на урока. Джъстин чу как вратата се затваря.
Той лежеше сам в своя собствен мрак, сред съдържанието на стомаха си, обърнат на лявата страна, с колене, придърпани към брадата, и с ръце, пристегнати отзад на гърба; в черепа му гореше огън от изгарящата болка, която преминаваше като електрически вълни по цялото му тяло. Лежеше в непрогледния, агонизиращ мрак и се опитваше да преброи като на вечерна проверка частите на тялото си: стъпала, пищяли, колене, слабини, корем, сърце, длани; всичко беше налице, макар и не в изряден вид. Той се опита да се раздвижи във въжетата; усещането бе, сякаш го въргаляха в разпалена жарава. Отново застана неподвижен, внезапно обхванат от тържество, от победната, светла топлина на самопознанието.
