преувеличена.
— Къде е Лорбиър понастоящем?
— Не се знае. Емрих не знае, КВХ не знаят — така поне твърдят; през последните пет месеца Лорбиър е напълно невидим. Може да са го убили и него.
— Къде е Ковач?
— Пътува. Пътува толкова много, че в КВХ никога не знаят къде е точно или къде ще бъде. Миналата седмица била в Хаити, преди три седмици в Буенос Айрес или Тимбукту. Къде ще е утре или след седмица, това никой не знае. Домашният й адрес е фирмена тайна, също и телефонният й номер.
Карл беше гладен. Само допреди минута мирно и тихо си бе ровил с клонче в локвата, а изведнъж ревна, сякаш го колеха. Тримата седнаха на една пейка и Биргит му подаде биберона.
— Ако не беше ти, щеше да се храни сам — каза гордо тя. Щеше да ходи по земята като някой пияница, с биберона в уста. Но сега, пред непознатия чичко, иска да бъде център на вниманието. — Още докато казваше това, Биргит се сети за загубата на Джъстин. — Извинявай — промърмори смутено тя. — Как можах да изтърся такова нещо! — Тя се поправи толкова бързо, че не бе нужно Джъстин да казва „благодаря ти“ или „да, наистина“, или „много си мила“, или някоя от останалите безсмислици, които се бе научил да произнася, щом някой споменеше неизказуемото.
Двамата отново крачеха един до друг и Биргит изживяваше повторно обира.
— Пристигам сутринта в офиса, моят колега Роланд е на конференция в Рио, иначе си е най-обикновен работен ден. Вратите са заключени, та трябва да отключа както обикновено. Отначало нищо не забелязвам. Там е работата. Кой крадец заключва вратите след себе си на излизане? От полицията ми зададоха същия въпрос. Но вратите си бяха заключени, няма съмнение. Помещението е в безпорядък, но то си е така винаги. В „Хипо“ всеки сам си чисти стаята. Не можем да си позволим чистачка, а понякога ни мързи или сме твърде заети, за да си почистим сами. — Три жени на тротинетки тържествено ги подминаха, направиха един кръг около паркинга и на връщане отново минаха покрай тях. Джъстин се сети за трите колоездачки, които бе видял сутринта. — Отивам да проверя телефонния секретар. При нас в „Хипо“ се обаждат хора от цял свят, не може без телефонен секретар. Той е най-обикновен, струва сто марки, но все пак е нещо; гледам — седи си, никой не го е пипал. Само дето касетата я няма. По дяволите, викам си, кой може да задигне една тъпа касета? Отивам във външния офис да търся нова касета. Гледам — компютъра го няма. По дяволите, викам си пак, кой идиот е преместил компютъра и къде ли го е сложил? Компютърът беше висок, но понеже беше на колелца, лесно се местеше. При нас има едно ново момиче, стажант-юристка, много е добра, но е още зелена. „Беате, скъпа — викам й. — Къде, за бога, е компютърът?“ Почваме да търсим. Компютър. Касетки. Дискети. Документи. Папки. Всичко изчезнало, а вратата заключена. Нищо друго не са взели. Нито парите в касичката, нито кафемашината, нито радиото, телевизора или касетофона. Не са наркомани. Не са професионални крадци. Полицията казва, че не са и престъпници. Защо му е на един престъпник да заключва вратата след себе си? Може би ти се сещаш защо?
— За да ни покаже — казва Джъстин след дълга пауза.
— Моля? Да ни покаже какво? Не разбирам.
— И след Теса вратите бяха заключени.
— Обясни ми, моля. Какви врати?
— На джипа. Когато я убиха. Вратите на джипа бяха затворени, за да не разкъсат хиени труповете.
— Защо?
— С това искаха да ни покажат, че трябва да се боим. Също и с посланието, което изпратиха до лаптопа на Теса. Адресирано до нея или до мен. „Предупреждаваме ви. Откажете се от това, което правите.“ На нея й изпратиха и писмо със смъртна заплаха. Научих го едва преди няколко дни, тя така и не ми беше казала.
— Значи е била много смела — каза Биргит. Изведнъж тя се сети за сандвичите. Седнаха на друга пейка и започнаха да се хранят, докато Карл гризеше бисквитка и си пееше, а двамата възрастни часови крачеха надолу по склона, без повече да поглеждат към тях.
— Имаше ли логика в подбора на откраднатите предмети, или бяха вземали наред?
— По принцип бяха вземали наред, но имаше и известна логика. Роланд казва, че не е имало, но Роланд е много спокоен. Той винаги е много спокоен. Роланд е като атлет, чийто пулс е два пъти по-бавен от нормално, за да може да бяга два пъти по-бързо от всеки друг. Но само когато поиска. Когато има полза от бързане, той бърза. Когато нищо не може да се направи, дори не става от леглото.
— Каква беше логиката? — запита той.
Тя се мръщи също като Теса, отбеляза си мислено той. Като човек, който прави професионална преценка. Както и преди с Теса, той не се опита да наруши мълчанието й.
— Как преведохте думата
— Като безразсъден, доколкото си спомням. Луда глава, нещо такова. Защо?
— Значи и аз съм била
Карл искаше да го вземат на ръце; тя заяви, че това е нечувано. Джъстин не виждаше нищо лошо в това да й предложи да си поделят товара; тя се засуети с каишките на раничката и едва когато се убеди, че е закрепена плътно на раменете му, повдигна Карл и спусна крачетата му в нея, като го предупреди да се държи прилично с новия чичко.
— Бях нещо повече от
— На английски ли беше?
— На английски, но не го беше писал англичанин. Напечатан, за да не разпознаем почерка. Авторът многократно споменаваше бог. Ти набожен ли си?
— Не.
— Лорбиър обаче е набожен.
Мократа мъгла започна да се превръща в редки, но големи дъждовни капки. Биргит седеше на пейка. Бяха се спрели до едни люлки, снабдени с предпазни ограничители на седалките, за да не изпаднат децата. Карл имаше нужда някой да го вдигне до седалката и след това да го залюлее. Спеше му се. Изглеждаше някак мекичък, като малко коте. С притворени очи той се усмихваше, докато Джъстин с изключителна предпазливост го залюля. Бял мерцедес с хамбургски номера се изкачи бавно по склона, подмина ги, обиколи залетия с вода паркинг и без да бърза, се върна обратно. Шофьор и пътник, и двамата мъже. Джъстин си спомни за двете жени в паркираното ауди сутринта, докато излизаше от хотела. Мерцедесът заслиза обратно по склона.
— Теса казваше, че говориш на всички езици — каза Биргит.
— Това не значи, че имам какво да кажа на който и да било от тях. Защо казваш, че си била
— Направо кажи глупава.
— Защо казваш, че си била глупава?
— Глупава бях, защото, когато куриерът донесе документа от Найроби, аз много се развълнувах, телефонирах на Лара Емрих в Саскечуан и й казах: „Лара, скъпа, слушай сега, тук се получи дълга, анонимна, много загадъчна, много смахната история за «Дипракса» — без адрес, без дата, написана от някой, който може да е Маркъс Лорбиър. Разказва се за смъртни случаи в комбинация с други лекарства и мисля, че това силно подкрепя твоята теза.“ Бях ужасно щастлива, защото материалът дори носеше нейното име. Озаглавен беше „Доктор Лара Емрих е права“. „Налудничаво е — казах й аз. — Но звучи гневно и категорично като политическа декларация. Освен това материалът е много полемичен, религиозен и може ужасно да навреди на Лорбиър.“ — „Значи е от Лорбиър — вика тя. — Маркъс е почнал да се самобичува. Напълно в реда на нещата.“
