„Хипо“.

— Защо не телефонирахте?

— Пристигнах в града късно снощи. Казах си, че е по-добре да оставя бележка. Може ли да я видя?

— Не знам. Питайте нея.

Той я последва до края на коридора, където имаше две двойни врати.

— Твоят журналист е дошъл — обяви жената на немски, сякаш под журналист трябваше да се разбира таен любовник, и се върна на поста си.

Биргит беше дребна и подвижна, с розови бузи, руса коса и закачливо-присмехулно изражение на лицето. Усмихваше се често и заразително. Стаята й беше почти гола като коридора, със същата безлична спартанска атмосфера.

— В десет е нашето съвещание — обясни тя леко задъхано, докато стискаше ръката му. Говоримият й английски беше същият като този на писмата й. Той нямаше нищо против. Мистър Аткинсън не желаеше да привлича излишно внимание със своя немски.

— Искате ли чай?

— Благодаря. Няма нужда.

Тя придърпа два стола до ниската маса и седна на единия.

— Ако е за обира, нямам какво да кажа.

— Какъв обир?

— Няма значение. Взети бяха няколко неща. Може би имахме твърде много вещи. Сега вече нямаме толкова.

— Кога беше това?

Тя вдигна рамене.

— Отдавна. Миналата седмица.

Джъстин извади бележник от джоба си и го разгърна на коляно, както бе виждал да прави Лесли.

— Искам да ви питам за вашата работа — започна той. — Моят вестник планира серия от статии за фармацевтичните компании и Третия свят. Работното заглавие е „Търговците в медицината“. Как в страните от Третия свят потребителят няма думата. Как, от една страна, има страшни болести, а от друга — тлъсти печалби. — Той се опитваше да говори като журналист, но не беше убеден, че се получава. — „Бедните нямат пари, затова нека мрат. Докога ще продължава всичко това? Средствата са налице, липсва само добра воля.“ Нещо такова.

За негова изненада тя се усмихваше широко.

— И очаквате отговор на тези няколко прости въпроса преди десет?

— Ако можете просто да ми кажете, с какво точно се занимава „Хипо“? Кой ви финансира, каква е сферата ви на дейност, така да се каже? — каза важно той.

Докато тя говореше, той си записваше на коляно в бележника. Тя бодро зарецитира наизустените декларации, а той си даваше вид, че я слуша внимателно и си води бележки. В същото време си мислеше, че тази жена е била приятелка и съюзник на Теса, без изобщо да се познават, и че ако се бяха запознали, и двете щяха да се поздравят за избора си. Мислеше си, че за един обир би могло да има най-различни причини, между другото и като прикритие за монтиране на устройства, произвеждащи определен вид продукция, каквато във Форин Офис се използва за определени цели и до която имат достъп само определени хора… Спомни си как по време на специалния курс ги бяха водили в някаква мрачна лаборатория в едно мазе зад Карлтън Гардънс, където курсистите с възхищение се бяха запознали с най- новите местенца за монтиране на свръхминиатюрни подслушвателни устройства. Саксии, лампиони, телефонни розетки, гипсови орнаменти и рамки за картини бяха вече минало; сега електронен бръмбар може да се сложи практически във всичко, от телбода на бюрото на Биргит до канадката й, закачена на куката на вратата.

Той си бе записал това, което му беше необходимо, както и тя явно си бе изрецитирала всичко, което й се струваше важно; сега Биргит се надигна от стола си и започна да рови в нагледните материали по лавиците, за да му даде нещо за домашно четене на изпроводяк. Съвещанието в десет щеше да започне всеки момент. Докато търсеше, тя разсеяно спомена германската Федерална лекарствена агенция, като уточни, че това е само плашило за наивници. А пък Световната здравна организация получава парите си главно от Америка, добави презрително тя, затова се кланя на големите корпорации, уважава само печалбите и се плаши от всякакви радикални решения.

— Идете на който и да било форум на СЗО, и какво ще видите? — запита реторично тя, като му навря в ръката стиска дипляни. — Лобисти. С дузини. Рекламни агенти на фармацевтични компании. Поне от една голяма фирма, най-често от три-четири. „Заповядайте на обяд. Заповядайте в нашия клуб през почивните дни. Четохте ли онази прекрасна статия от професор еди-кой си?“ А и хората в Третия свят не са много проницателни. Нямат нито пари, нито опит. С дипломатичен език и повече гъвкавост големите компании винаги могат да ги надхитрят.

Изведнъж тя спря да говори и се намръщи. Джъстин държеше бележника си разтворен, за да може Биргит да прочете написаното. Държеше го близо до лицето си, за да се вижда изражението му; надяваше се, че то ще я успокои и ще й вдъхне доверие. С показалеца на свободната си ръка той й направи знак да мълчи.

Тя прочете посланието, погледът й се плъзна по вдигнатия пръст и се спря в очите му, докато той запълни тишината с първото, което му дойде наум:

— Значи според вас е необходимо да се създаде независима световна институция, която да има контролни функции и да служи за коректив на тези компании? — запита той, неволно повишил тон. — Да ограничи влиянието им?

— Да — отвърна тя напълно спокойно. — Мисля, че това е една прекрасна идея.

На излизане той мина покрай жената с полото и приветливо й махна за сбогом, както му се струваше, че подобава на журналист.

— Приключих — увери я той. — Тъкмо си тръгвам. Благодаря за съдействието. — И да не ви хрумне да се обаждате в полицията, че при вас има някой, който не е това, за което се представя, добави той наум.

Джъстин премина на пръсти през класната стая и се опита още веднъж да си изпроси усмивка от изтормозената учителка. „За последен път“ — промърмори извинително той, но единствените, които му се усмихнаха, бяха децата.

На улицата двамата възрастни мъже с шлифери и меки шапки още чакаха своята погребална процесия. В паркирано до тротоара ауди две млади жени разучаваха географска карта. Джъстин се прибра в хотела и внезапно му хрумна да попита на рецепцията дали няма поща за него. Нямаше. Когато се качи в стаята, той откъсна компрометиращата страница от бележника си, после и следващата, защото написаното се беше отпечатало и на нея от натискането на молива. Изгори и двете страници в мивката и пусна аспиратора, за да разкара дима. После легна на кревата, като се питаше какво ли правят шпионите, за да си убиват времето. Беше задрямал, когато звънна телефонът. Вдигна слушалката и се сети да каже: „Аткинсън“. Беше домакинката на хотела. Просто проверявала, обясни тя; извинете, моля. Проверява какво, за бога? Но шпионите не задават такива въпроси на глас. Те гледат да не ги забелязват излишно. Шпионите лежат на бели чаршафи в сиви градчета и чакат.