своето място в света на белия човек, да разбере къде и как да насочи амбициите и човечността си; дали да продължи да изучава музика и танци в лондонския колеж, или по подобие на родителите си да последва своята звезда и да придобие престижна професия.
Което обяснява защо една сутрин тя се озова, неочаквано и за самата себе си, на изпитната скамейка за място в Дипломатическата служба на Нейно кралско величество; разбира се, тъй като политиката никога не бе занимавала активно съзнанието й, начаса я скъсаха, но все пак с препоръка да се яви отново след две години. После някак си самото решение да се яви, макар и неуспешно, на този конкурс отключи в нея един мисловен процес, в резултат от който тя си каза, че е по-добре да стане част от Системата, вместо да стои настрана и да не постигне нищо повече в живота от частично удовлетворение на артистичните си пориви.
Тъкмо тогава, по време на едно посещение при родителите си в Танзания, тя реши — отново неочаквано и за самата себе си — да подаде документи за работа в Британската мисия за място, определено за местни жители, и ако я приемат, да се стреми да израсне в кариерата. Ако не бе сторила това, тя никога нямаше да се запознае с Теса. Никога нямаше да попадне на огневата линия, където сега бе твърдо решена да остане; да се бори за всички онези неща, на които бе решила да се посвети — дори в основата си те да се свеждаха единствено до простички понятия: истина, толерантност, справедливост, чувство за красивото в живота, както и яростно отрицание на обратното — и най-вече онази вяра, наследена от двамата й родители и укрепена от Теса, че самата Система трябва да бъде принудена да отразява всички тези добродетели, иначе няма никакво право на съществуване. Което я върна отново към най-важния въпрос. Тя бе обичала Теса, бе обичала Блум и продължаваше да обича Джъстин, и то, ако трябваше да бъде честна пред себе си, да го обича малко повече, отколкото би било удобно или подходящо, или както там се казваше. А обстоятелството, че работеше за Системата, далеч не я задължаваше да приема и нейните лъжи, същите, които и вчера бе чула да се леят от устата на Удроу. Тъкмо обратното, задължаваше я да ги отхвърли, за да върне Системата там, където й беше мястото — на страната на истината. Което пък на свой ред обясняваше напълно удовлетворително какво правеше Гита сега и защо го правеше. „По-добре да си вътре в Системата и да се бориш с нея — казваше баща й, иконоборецът, — отколкото да си извън нея и да я хулиш.“
А най-хубавото от всичко беше, че и Теса й бе казала точно същото.
Бийчкрафтът се отърси от летаргията като старо куче и се втурна напред, откъсвайки се с отскок от пистата. От прозореца тя видя Африка да се разстила под нея: градовете гета, стадата препускащи зебри, фермите за цветя край езерото Найваша, планинската верига Абердар и връх Кения, смътно очертан на далечния хоризонт. И най-вече безкрайното море от ръждивокафяви храсти, изпъстрено тук-там с петна зелена трева. Самолетът навлезе в дъждовен облак, пътническият салон се изпълни с кафеникав здрач. После здрачът се смени с ослепителна слънчева светлина; в този момент някъде отляво се чу мощна експлозия. Без предупреждение самолетът се люшна настрани. Кутиите с обяда, раниците и пътната чанта на Гита се затъркаляха по пътеката, зазвъняха алармени звънци, запищяха сирени, замигаха червени светлини. Никой не продумваше освен един възрастен африканец, който се изсмя гръмко и изрева: „Обичам те, о, господи, и гледай да не го забравяш!“ Думите му бяха посрещнати с облекчение и нервен кикот от останалите пътници. Самолетът все още не можеше да се изправи. Шумът на моторите бе спаднал до тихо жужене. Чернокожият втори пилот с бакенбардите бе изровил отнякъде технически наръчник и проверяваше нещо в списъка с възможните дефекти, а Гита се опитваше да надникне през рамото му. Командирът на полета с изпънатото като пергамент лице се извърна назад, за да успокои умърлушените пътници. Ъгълчетата на стиснатите му устни бяха извърнати надолу, също като крилата на самолета.
— Както може би сте забелязали, дами и господа, единият мотор ни остави — каза сухо той. — Което означава, че трябва да се върнем в Уилсън, за да го поправят.
А пък мен не ме е страх, отбеляза доволна Гита. Преди Теса да умре, такива неща се случваха само на другите. Сега се случват и с мен, а мен не ме е страх!
След четири часа тя вече стоеше на асфалта в Локикоджо.
— Гита? — Младата австралийка се опитваше да надвика рева на моторите и виковете на посрещачите. — Аз съм Джудит. Здравейте.
Тя беше висока, червенобузеста и засмяна; носеше мъжка мека шапка с нагъната периферия и тениска с надпис „Обединена чаена индустрия на Цейлон“. Двете се прегърнаха, вече сприятелени сред шумотевицата на това диво място. Около тях излитаха и кацаха бели товарни самолети на ООН, с грохот маневрираха камиони; слънцето печеше безмилостно, горещината от нажежената писта удари Гита в лицето, сякаш внезапно се бе отворила вратата на пещ, а острият дим от самолетно гориво караше въздуха да трепти; зави й се свят. Джудит я качи в чакащия джип и я настани на задната седалка, между чувалите с поща и един обилно потящ се китаец със закопчана догоре черна куртка. Покрай тях в обратна посока профучаха няколко джипа, следвани от конвой бели камиони, които бързаха да пресрещнат товарните самолети.
— Тя беше много мила жена — извика Джудит от предната седалка до шофьора. — Извънредно предана на работата си. — Явно имаше предвид Теса. — Как така искат да арестуват Арнолд? Те са истински кретени! Арнолд и муха не може да убие. Ти имаш резервация за три нощи, нали така? Тъкмо сега пристигна и една група диетолози от Уганда!
Джудит е тук, за да храни живите, а не мъртвите, помисли си Гита, докато джипът с подскачане профуча през портала и се вля в главното шосе. Пътят преминаваше покрай импровизирано градче на амбулантни търговци, каквито неизменно се събират около бежанските лагери — паянтови бараки, сергии и кръчми, на една от които имаше шеговит надпис „Пикадили — оттук“. В далечината пред тях се издигаха невъзмутими кафеникави хълмове. Гита каза, че би желала да се поразходи из тях. Джудит отбеляза, че ако отиде, може и да не се върне жива.
— Животни ли?
— Не, хора.
Наближаваха лагера. В червеникавия прахоляк пред главния портал деца играеха баскетбол, като се опитваха да вкарат топката в бяла торба от хранителните дажби, закована на дървен стълб. Джудит заведе Гита на рецепцията, за да си получи пропуска. Докато се разписваше в книгата за гости, Гита незабелязано я прелисти няколко страници назад, до страницата, на която беше написано:
Теса Абът, пощенска кутия… Найроби, бунгало 28
А. Блум, Медсан дьо л’Юниверс, бунгало 29
Датата беше една и съща.
— Журналистите налетяха като ято скакалци — въодушевено разказваше Джудит. — Рубен им искаше по петдесет долара на снимка, в брой. Общо осемстотин долара, което означава осемстотин комплекта блокчета за рисуване и цветни моливи. Рубен казва, че от това трябва да излезе поне един Ван Гог, един Рембранд и един Анди Уорхол, по-скоро двама.
Рубен беше легендарният управител на лагера, спомни си Гита. Конгоанец, приятел на Арнолд.
Двете крачеха по широка алея с два реда цъфнали магнолии, чиито огненочервени цветове ярко контрастираха с белосаните бунгала със сламени покриви. Длъгнест англичанин, напомнящ директор на пансион, премина невъзмутимо покрай тях на старомодно полицейско колело. Като видя Джудит, той дрънна звънеца и й махна влюбено с ръка.
— Душовете и съблекалните са право насреща, през алеята. Заседанията се откриват утре, точно в осем сутринта, сборен пункт — пред входа на бунгало номер трийсет и две. — Докато обясняваше, Джудит въведе Гита в нейната стая. — Спреят против комари е до леглото, но ако си умна, ще ползваш и мрежата. Надвечер, по залез, заповядай в клуба за по една бира преди вечеря. — Гита каза, че ще намине. — Е, оправяй се. Някои от момчетата са доста изгладнели, когато се връщат вечер от полето.
— А, да не забравя. Тук имало някаква жена на име Сара — каза Гита, като се стараеше гласът й да звучи небрежно. — Била нещо като приятелка на Теса. Ако е тук, ще ми бъде приятно да се запознаем.
Тя разопакова нещата си и въоръжена с хавлиена кърпа и с тоалетната си чантичка, смело се отправи през алеята към душовете. Междувременно бе паднал дъжд и размекнатата земя сякаш поглъщаше грохота
