Ала тъкмо жена му го бе довела тук, на това място. Тя му бе помогнала да освободи ръцете си, тя бе свалила качулката от главата му. Тя го бе изправила на колене до леглото и малко по малко го бе отвела в банята. С нейната помощ и утеха той се бе изправил на крака, приведен напред и подпрян на ваната, бе пуснал крана на подвижния душ и дълго бе обливал лицето и шията си, предницата на ризата, реверите на сакото, защото знаеше — защото тя го беше предупредила, — че ако си свали дрехите, няма да може да ги облече отново. Предницата на ризата му беше подгизнала и смърдеше, повръщано беше размазано и по сакото му, но той успя доста добре да ги почисти. Искаше да легне и отново да заспи, но тя не му позволи. Опита се да приглади косата си, но не можеше да вдигне ръце чак дотам. Не се беше бръснал двайсет и четири часа, но наболата брада не му пречеше. От стоенето прав му се зави свят; за щастие успя да се добере до леглото, преди да се строполи. Пак по неин съвет, докато се бореше с изкусителната дрямка на леглото, той отказа да вдигне телефона, да позвъни на портиера или да потърси професионалната помощ на доктор Биргит. Не се доверявай на никого, каза му Теса, и той се подчини. Зачака, докато светът се изправи и горе стана отново горе, след което се надигна и залитна през стаята, благодарен за жалкия й размер. Шлиферът му си лежеше върху стола, където го бе оставил. За негова изненада и пликът от Биргит беше още вътре. Той отвори гардероба. Стенният сейф беше вграден в задната му стена, вратичката беше затворена. Той набра датата на сватбения си ден, почти припадайки от болка с всяко натискане на бутоните. Вратичката се отвори; паспортът на Питър Аткинсън си лежеше вътре необезпокояван. С премазаните си от бой, но по чудо останали цели ръце той полека измъкна паспорта от сейфа и търпеливо, малко по малко, го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Постепенно се пребори и с шлифера, като дори успя да го закопчае на врата и на кръста. Тъй като съзнателно не пътуваше с много багаж, имаше да носи само пътната си чанта. Парите му си бяха на мястото. Прибра принадлежностите си за бръснене от банята, ризите и бельото от гардероба и ги пусна в чантата. Най-отгоре постави плика от Биргит и затвори ципа. Преметна ремъка на чантата през рамо и изквича като куче от болка. Часовникът му показваше пет сутринта; по всичко изглеждаше, че още работи. Той се затътри към асансьора, като се подпираше на стената. Във фоайето две жени с турски носии почистваха килима с огромна прахосмукачка. Възрастният дежурен портиер дремеше на рецепцията. Джъстин успя някак да изломоти номера на стаята си и да поиска сметката. Незнайно как съумя да бръкне с ръка в джоба на панталона си, да отброи нужния брой банкноти от пачката и да добави тлъст бакшиш „за Коледа, макар и със закъснение“.

— Може ли да се обслужа с един от онези там? — запита той с глас, който му звучеше непознато. Пръстът му сочеше към портиерските чадъри, натикани в керамична ваза до входа.

— Вземете колкото искате — отвърна възрастният портиер.

Чадърът имаше здрава дървена дръжка, която стигаше до хълбока му. Като се подпираше на нея, той прекоси безлюдния площад до железопътната гара. Когато стигна до стълбището към пероните, той спря и видя портиера до себе си. За момент му се стори, че може да е Теса.

— Ще се справите ли? — попита загрижено възрастният човек.

— Да.

— Да ви купя ли билет?

Джъстин се извърна към стареца и му поднесе джоба си.

— За Цюрих — каза той. — Еднопосочен.

— Първа класа?

— Естествено.