Къщата се оказа нова, бяла и голяма, разположена сред редица нови, бели и големи къщи, долепени една до друга по протежение на една викторианска уличка. Сградите бяха построени леко по диагонал спрямо улицата, така че издадените им ъгли образуваха назъбена линия, като носовете на кораби, закотвени в някое старо пристанище. Всяка имаше сутеренен етаж с отделно стълбище и главен вход малко над нивото на тротоара, до който водеха няколко каменни стъпала; отстрани на парадното стълбище имаше метални парапети, а на вратата — бронзови чукчета във формата на подкова, които никой не използваше. Под зоркия поглед на една тлъста сива котка, която се беше настанила между завесите и стъклото на прозореца на номер седем, Джъстин се изкачи по стъпалата на номер шест и натисна бутона на звънеца. Със себе си носеше цялото си имущество: пътната чанта, всичките си налични пари и въпреки изричните указания на Лесли — и двата си паспорта. Стаята в мотела беше платена предварително. Ако се върнеше в нея, щеше да бъде по собствено желание, а не защото беше принуден. Беше десет часът; нощта беше ясна и мразовита. Покрай бордюра бяха паркирани коли; по тротоарите нямаше жива душа. Вратата се отвори и в рамката се изправи висок женски силует.

— Вие сте Питър — каза му тя с упрек.

— А вие сте Лара?

— Естествено.

Тя затвори вратата след него.

— Следиха ли ви, докато идвахте дотук? — запита той.

— Възможно е. А вас?

Двамата стояха, обърнати с лице един към друг. Биргит се оказа права — Лара Емрих наистина беше много красива — с надменната интелигентност в погледа си, с хладната, научна безпристрастност, която веднага го накара вътрешно да се отдръпне, с начина, по който с опакото на китката си отметна назад започналата вече да се прошарва коса, а после, с все още изпънат лакът и ръка до челото, го огледа още веднъж критично от горе до долу със своя арогантен, безутешен взор. Беше облечена в черно — с черен панталон и дълга черна риза, без грим. Отблизо гласът й звучеше още по-тъжно, отколкото по телефона.

— Много ми е мъчно за вас — каза тя. — Ужасно е. Вие сте тъжен.

— Благодаря.

— Тя бе убита от „Дипракса“.

— И аз мисля така. Непряко, но това няма значение.

— Много хора станаха жертва на „Дипракса“.

— Но не всички са били предадени от Маркъс Лорбиър.

От горния етаж се чу гръм от аплодисменти. Някъде работеше телевизор.

— Ейми е моя приятелка — каза тя с тон, сякаш самото им приятелство беше истинско нещастие. — Сега е административен директор на болницата „Доуз“. За жалост обаче се е подписала под петицията за възстановяването ми на работа и е съосновател на дружеството „Лекари от Саскечуан за професионална етика“. Сега просто търсят повод да я уволнят.

Джъстин тъкмо се канеше да я запита дали за Ейми той е Куейл или Аткинсън, когато отгоре се разнесе мощен женски глас и на последното стъпало на стълбата се появиха два мъхести пантофа:

— Я го доведи горе, Лара. Човекът има нужда да гаврътне нещо.

Ейми беше на средна възраст, доста пълна и подобно на много сериозни жени бе решила, че не си струва да се взема на сериозно. Издокарана беше с розово копринено кимоно и огромни обици. Пантофите й имаха стъклени оченца. Ала под собствените й очи имаше сенки, а в ъглите на устата й — отвесни бръчки на болка.

— Убийците на съпругата ви заслужават да бъдат обесени — каза тя. — Скоч, бърбън или вино? Това е Ралф.

Качиха се в обширна мансарда, облицована в дърво. Барът с напитките беше в отсрещния ъгъл. Огромният телевизор предаваше хокей на лед. Ралф, старец с дълга рядка косица и вълнен халат, седеше в кресло от изкуствена кожа с табуретка от същия материал за краката му, обути в чехли. Дочул името си, той вдигна за поздрав изпъстрената си със старчески петна ръка, без да отделя очи от екрана.

— Добре дошъл в Саскечуан. Налей си едно питие — подвикна той на Джъстин с централноевропейски акцент.

— Кой води? — запита Джъстин от любезност.

— „Кейнъкс“.

— Ралф е адвокат — каза Ейми. — Нали, скъпи?

— Вече нищо не съм. Проклетият паркинсон ще ме вкара в гроба. Ония от Академичния съвет се отнесоха с нея като истински тъпанари. За това си дошъл, предполагам.

— Горе-долу.

— Задушават свободното слово, намесват се в отношенията между лекар и пациент. Време е по- образованите хора с малко повече кураж да се изправят и да им кажат истината в очите, вместо да се крият по дупките си и да треперят от страх.

— Така си е — учтиво се съгласи Джъстин, приемайки чашата с бяло вино, която Ейми му бе наляла.

— Доуз играе по свирката на „Карел, Вита“. И как не, нали им дадоха двайсет и пет милиона долара за нов факултет по биотехнологии, а са им обещали още петдесет! Това не са малко пари дори за една банда богати тъпаци като „Карел, Вита“. И ако не си пъхат носа където не трябва, още много ще има да капе. Как се устоява на такъв натиск?

— Ами, с постоянство — каза Ейми. — Отстъпиш ли, прецакан си.

— Прецакан си, ако постоянстваш, прецакан си, ако отстъпиш. Ако се обадиш, спират ти заплатата, изхвърлят те на улицата и те прогонват от града. Свободата на словото струва скъпо в този скапан градец, мистър Куейл. Повечето от нас не могат да си позволят да платят цената. Как ти е другото име?

— Джъстин.

— В тоя град няма свобода на словото, Джъстин, тук е глуха провинция. Всичко е тип-топ, стига на някоя руска кучка да не й хрумне да пише тъпи статии по медицинските списания и да хули хубавото хапченце, дето самата тя го е изобретила и което случайно носи по няколко милиарда годишно на „Карел, Вита“, любимците на Аллаха. Къде смяташ да ги настаниш, Ейми?

— В кабинета.

— И изключи телефоните, за да не ги безпокоят. От нас двамата Ейми е по техниката. Аз съм един дърт глупак. Ако нещо ти трябва, казваш на Лара. Тя познава къщата по-добре от нас двамата. Жалко, като се има предвид, че до два месеца ще ни изритат оттук.

Той им обърна гръб и продължи да си гледа мача.