Тя сякаш вече не го вижда въпреки масивните й очила, които повече биха подхождали на мъж. Рускинята в нея е събрала цяла пазарска торба „за всеки случай“, която сега лежи разтворена в краката й, макар тя да знае съдържанието на всяко листче наизуст: адвокатски писма със заплахи, заповеди за уволнението й от факултета, копие от непубликуваната й статия, както и писмата на собствения й адвокат, които не са много, защото, както обяснява тя, адвокатите струват пари, а нейният предпочита да защитава правата на сиуксите, отколкото да се изправи срещу неограничените юридически ресурси на „Карел, Вита и Хъдсън“, Ванкувър. Двамата седят като шахматисти без дъска, обърнати един към друг, с почти допрени колене. От дипломатическите си мандати в Ориента Джъстин е запомнил, че пръстите на краката му не бива да сочат към нея, затова седи, извит леко на една страна, от което болките в тялото му се усилват. От известно време тя говори, вперила поглед в полумрака над рамото му, а той не смее да я прекъсне. Тя е изцяло погълната от разказа си, тонът й е ту печален, ту назидателен. Единственото, което я занимава, е чудовищната несправедливост на нейния случай и пълната невъзможност за решаването му. Всичко останало са само подробности. Понякога — всъщност доста често — на Джъстин му се струва, че тя напълно е забравила за неговото присъствие. Или бърка срещата им с нещо друго — с някое съвещание на факултета, със среща на уплашени колеги, с някой нерешителен професор или некадърен адвокат. Едва когато той споменава името на Лорбиър, тя сякаш се събужда от унеса си и се намръщва, след което отвръща с някакво загадъчно обобщение, което не е нищо друго освен бягство от истината: Маркъс е твърде романтичен, той е толкова слаб, всички мъже постъпват подло, ама и жените също. И не, тя в никакъв случай не знае къде може да бъде открит.
— Крие се някъде. Той е непредвидим, всяка сутрин тръгва в различна посока — казва тя с все същия меланхоличен тон.
— Когато той споменава пустинята, това истинска пустиня ли е?
— Във всеки случай е много неудобно място. Това също е типично за него.
За да защити каузата си, тя повтаря заучени фрази, които явно не са измислени от нея: „Тук ще пренавия лентата напред… КВХ не си поплюват.“ Дори споменава „моите пациенти смъртници“. А докато той чете едно от адвокатските писма, които е получила, тя му цитира на глас по-обидните пасажи, да не би случайно да изпусне най-важното:
Още веднъж Ви напомняме, че по силата на клаузата за конфиденциалност във Вашия трудов договор изрично Ви се забранява да споделяте с пациентите си тази дезинформация… Официално Ви предупреждаваме да се въздържате от разпространение с каквито и да било средства, в прав текст или по друг начин, на Вашето неправилно и злонамерено становище, което се основава на погрешно тълкуване на информация, получена от Вас по времето, когато сте били на работа в „Карел, Вита и Хъдсън“…
След този пасаж без всякаква логическа връзка следва друг, в който се твърди: „Нашите клиенти категорично отричат, че когато и да било и по какъвто и да било начин са се опитвали да потискат или оказват влияние на легитимния научен дебат…“
— Но защо изобщо
Враждебността му сякаш я радва; тя се засмива със своя безрадостен смях.
— Защото им
— Вие сте всичко друго, но не и глупачка, Лара! Вие сте една високоинтелигентна жена, за бога! — възкликва Джъстин.
Обидена, тя се затваря в своето начумерено мълчание.
Първите две години, след като от „Карел, Вита“ закупили формулата на Емрих-Ковач с посредничеството на Маркъс Лорбиър, разказва му тя, били за тях истински златен век. Първоначалните краткосрочни изпитания преминали отлично, с леко завишаване на статистическите данни резултатите изглеждали още по-добри, цялата научна общност говорела с възхита за партньорството между Емрих и Ковач. От КВХ им осигурили специални лаборатории, цял екип техници, клинични изпитания навсякъде из Третия свят; пътували само в първа класа, отсядали в най-лъскавите хотели, от всички страни ги засипвали с пари и уважение.
Лекомислената Ковач бързо решила, че всичките й мечти са се сбъднали. Тя вече се виждала седнала в ролс-ройс, лауреат на Нобелова награда, прочута, богата и с безброй любовници. А пък според сериозната Лара клиничните изпитания трябвало да се проведат строго научно и задълбочено. Препаратът трябвало да се изпробва в най-различни условия и да се обхванат колкото се може повече етнически и социални общности. Това щяло да доведе до спасяване на човешки живот и до подобряване на неговото качество. Само тази цел си струвала усилията.
— А Лорбиър?
Раздразнен поглед, гримаса на неодобрение.
— Целта на Маркъс е да бъде богат светец. Едновременно да се вози в ролс-ройс и да спасява човешки живот.
— За бога и Печалбата — подхвърля необмислено Джъстин; в отговор тя само се намръщва.
— След две години аз направих едно доста неприятно откритие. Изпитанията на КВХ са били изцяло нагласени. Те не са били научно обосновани, единствената им цел е била препаратът да се пусне на пазара колкото се може по-бързо. Определени странични ефекти преднамерено са били изключени от докладите. При наличието на странични ефекти докладът бил преработван веднага.
— А какви са били страничните ефекти?
Отново арогантният, присмехулен тон на лектор, който говори пред глупави студенти.
— По време на ненаучните изпитания не бяха регистрирани почти никакви странични ефекти. Това се дължеше главно на прекомерния ентусиазъм на Ковач и Лорбиър, а също и на решителността на клиники и медицински центрове из Третия свят резултатите от тестовете да изглеждат добри. Освен това се появиха хвалебствени статии в авторитетни научни издания от видни специалисти, които просто пропускаха да споменат финансово изгодните си връзки с КВХ. В действителност статиите се пишеха в централите във Ванкувър и Базел, а специалистите само се подписваха. Беше споменато, че препаратът не е подходящ за малък процент жени в детеродна възраст. При някои предизвиквал влошаване на зрението. Имаше и смъртни случаи, но с разместване на датите те бяха изключени от изпитателния период.
— Никой ли не се оплака?
Въпросът я раздразни.
— Кой да се оплаче? Лекарите и здравните работници от Третия свят, които печелят от участие в изпитанията? Или дистрибуторът, който печели от продажбите на препарата и се страхува да не изтърве и останалите препарати на КВХ, а оттам да провали целия си бизнес?
— А самите пациентки?
Мнението й за него е стигнало дъното.
— Повечето от нашите пациентки живеят в недемократични държави с ужасно корумпирани политически системи. На теория те дават съгласието си да бъдат лекувани, след като са информирани за възможния ефект от лечението. Това означава, че са ги накарали да подпишат писмени декларации за съгласие, дори да не са в състояние да ги прочетат. Законът не позволява да им се заплаща за участието, но получават щедри компенсации за изгубеното време и пътните си разходи, а също и безплатна храна, на която много се радват. Освен това се страхуват.
— От фармацевтичните компании?
— От всички и всекиго. Ако се оплачат, получават заплахи. Плашат ги, че децата им няма да получават повече лекарства от Америка, а мъжете им ще отидат в затвора.
— Но
— Не. Не съм се оплаквала. Аз протестирах. Яростно. Когато открих, че „Дипракса“ се рекламира като безопасно лекарство, а не като лекарство, което все още е в процес на изпитания, аз изнесох лекция на една научна конференция в университета, на която описах точно и в подробности неетичната позиция на КВХ. Това не се хареса. „Дипракса“ е добро лекарство. Само че не е там въпросът. Въпросът има три страни. — Три тънки, дълги пръста се вдигнаха нагоре. — Първо, страничните ефекти се укриват умишлено в
