— Биргит ти е чела писмото на Лорбиър по телефона. Неговата апология. Неговата изповед. Както и да я нарича.

— Е?

— За какво ти говори това писмо?

— Че Маркъс не може да бъде спасен.

— Спасен от какво?

— Той е слаб човек, който търси сила там, където не може да я намери. За съжаление слабите са тези, които побеждават силните. Може да е извършил някакъв голям грях. Понякога той прекалено силно обича греховете си.

— Ако трябваше да го откриеш, къде щеше да го търсиш?

— Не ми е нужно да го откривам. — Той зачака. — Имам само номера на пощенската кутия в Найроби.

— Може ли да го получа?

— Ще ти го запиша — каза тя унило. Написа го в бележника си, откъсна листчето и му го подаде. — Ако ми беше нужно да го открия, щях да го търся сред хората, на които е причинил болка — добави тя.

— В пустинята.

— И това може да е казано в преносен смисъл. — Враждебната нотка беше изчезнала от гласа й, както и от този на Джъстин. — Маркъс е едно дете — обясни простичко тя. — Той се поддава на пориви, след което се бори с последиците. — Тя се усмихна; усмивката й също беше красива. — Понякога сам той се изненадва.

— Откъде черпи поривите си?

— Едно време аз бях източникът.

Той се изправи на крака може би прекалено бързо, искаше да сгъне листовете хартия, които тя му бе дала, и да си ги сложи в джоба. Зави му се свят, усети, че му се гади. Замахна с ръка към стената, за да се подпре, и в следващия момент видя, че професионалният лекар срещу него вече го държи за ръката.

— Какво има? — запита остро тя, без да я пуска, като го дръпна надолу да седне.

— Понякога имам световъртеж.

— Защо? Да нямаш високо кръвно? Не носи вратовръзка. Разкопчай си яката. Много си смешен.

Ръката й беше на челото му. Той се почувства слаб и безпомощен като инвалид и безкрайно уморен. Тя излезе от стаята и се върна с чаша вода. Той отпи и й подаде чашата. Движенията й бяха уверени, но нежни. Усещаше погледа й върху себе си.

— Имаш температура — каза му с укор тя.

— Може би.

— Никакво може би. Имаш температура. Аз ще те закарам до хотела.

Това бе моментът, за който го бе предупреждавал досадният инструктор в оня курс по лична и оперативна безопасност; моментът, когато си твърде отегчен, отпуснат или просто преуморен, за да се пазиш; когато имаш само една цел — да се върнеш колкото може по-бързо в своя гаден хотел, да се наспиш и на другата сутрин, когато главата ти се проясни, да приготвиш един дебел пакет за оная многострадална леля на Хам в Милано, който да съдържа всичко, което ти разказа доктор Лара Емрих, включително и екземпляр от непубликувания й доклад за вредните странични ефекти на препарата „Дипракса“ като влошено зрение, кръвотечение, слепота и смърт, както и бележка с номера на пощенската кутия на Маркъс Лорбиър в Найроби, и още една, на която е написано какъв би трябвало да бъде следващият ти ход в случай, че сили извън твоя контрол ти попречат да го осъществиш. Това е един момент на съзнателно, виновно, доброволно отклонение на вниманието, когато присъствието на красива жена, която се е привела над рамото ти и ти мери пулса със своите добри, нежни пръсти, не би трябвало да стане причина за нарушаване на основните принципи на оперативната безопасност.

— Не бива да те видят с мен — възразява неубедително той. — Те знаят, че съм тук. Това само ще ти създаде допълнителни проблеми.

— По-лошо няма да стане — сопва му се тя. — Положението ми тук и без това е достатъчно лошо.

— Къде ти е колата?

— На пет минути оттук. Можеш ли да ходиш?

Това е и един момент, когато Джъстин, в своето състояние на пълно физическо изтощение, с благодарност се позовава на всички благовидни претексти на добро възпитание и благородство, които са му били насадени още от обучението му в Итън. Една жена не бива да бъде оставена да отива сама до колата си нощем, когато могат да я нападнат разбойници, бандити и нехранимайковци. Той става. Тя го хваща подръка и не го пуска, докато двамата на пръсти се отправят към стълбището.

— Лека нощ, деца! — провиква се Ейми през затворената врата. — Забавлявайте се!

— Благодаря ви, бяхте много любезна — отвръща Джъстин.

Двамата слизат заедно по стълбите към входната врата в дома на Ейми, Лара малко напред, а Джъстин зад нея; с едната си ръка тя носи пазарската си торба, а с другата се държи за парапета, като поглежда през рамо назад към него. Във вестибюла тя откача палтото му от закачалката и му помага да го облече. После навлича своето и си слага пухкава кожена шапка като на Ана Каренина; посяга да вземе пътната му чанта, но итънското благородство не допуска това, така че тя се отдръпва встрани, като не го изпуска от поглед; нейните кафяви немигащи очи напомнят очите на Теса, но без тяхната закачлива дяволитост; сега тези очи го следят неотлъчно, докато той прехвърля ремъка на чантата през рамото си и със стиснати устни, като истински англичанин, отказва да покаже колко много всъщност го боли. Сър Джъстин галантно отваря вратата и пропуска дамата да мине първа, той тихо възкликва от изненада, когато леденият вятър го прерязва като с нож, без да се впечатлява от ватираното му палто и кожените ботуши. На тротоара доктор Лара го прихваща през раменете, за да го подкрепи, като този път дори изтънченият итънски възпитаник не може да потисне вика на болка, когато хорът от оголени нерви на гърба му избухва в гръмка песен. Тя не казва нищо, но очите им неволно се срещат, когато той инстинктивно извръща глава от посоката на болката. Погледът под шапката на Ана Каренина застрашително му напомня едни други очи. Ръката й вече не е отзад на гърба му, тя се е присъединила към другата, която го държи за левия лакът. Лара забавя крачки, за да може той да не изостава. Хълбок до хълбок, двамата тържествено крачат по заледения тротоар, когато тя изведнъж замръзва на мястото си и без да пуска ръката му, се взира към отсрещната страна на улицата.

— Какво има?

— Нищо. Можеше да се предвиди.

Те са вече на площада. Малката сива кола с неопределена марка стои под оранжевата улична лампа. Макар наоколо всичко да е в лед, колата е покрита с кал. Вместо антена има телена закачалка за ризи. Във вида й има нещо зловещо и заплашително. Сякаш в нея има адска машина, която всеки момент ще избухне.

— Това ли е колата ти? — пита Джъстин.

— Да. Но нещо не е наред.

Великият шпионин едва сега забелязва нещото, което Лара е видяла от пръв поглед. Предната гума откъм тях е спаднала.

— Не се безпокой. Ще я сменим — бодро подхвърля Джъстин, за един абсурден миг забравил жестокия студ, разкъсването си от болка тяло, късния нощен час и всякакви съображения за оперативна безопасност.

— Няма да стане — отвръща тя с подобаващо гробовен глас.

— Разбира се, че ще стане. Ще запалим двигателя. Ти ще влезеш вътре на топло. Имаш резервна гума и крик, нали?

Но те вече са стигнали отсрещния тротоар и той вижда това, което тя е очаквала през цялото време — че и другата предна гума е спаднала. Изгарящ от желание да прави нещо, Джъстин се опитва да се освободи от ръцете й, но тя се е вкопчила в него и той усеща, че тялото й трепери, но не от студа.

— Това често ли се случва? — пита той.