— Да.

— Защо не се обадиш на сервиза?

— През нощта никой няма да дойде. Ще си потърся такси. На сутринта, като се върна, ще имам глоба за неправилно паркиране, а вероятно и още една, заради лошото техническо състояние на колата. Понякога я вдигат и трябва да ходя да я освобождавам, а мястото е много далеч. Понякога не мога да си намеря и такси, но тази вечер имаме късмет.

Той проследява погледа й и за своя изненада вижда едно такси, паркирано на отсрещния ъгъл на площада; купето е осветено отвътре, двигателят работи, а зад волана се вижда сгърбената фигура на шофьора. Без да пуска ръката му, тя го тегли напред. Той я следва няколко крачки, но изведнъж заковава на място; в главата му дрънчат алармени звънци.

— Нормално ли е по това време из града да се мотаят свободни таксита?

— Не е важно.

— Напротив, важно е. При това много.

Известно време двамата се гледат в упор; когато най-после отделя поглед от очите й, Джъстин вижда, че междувременно зад таксито е спряло второ. Лара също го е забелязала.

— Ставаш смешен. Погледни, вече има две таксита. Можем да вземем всеки по едно. Или по-скоро само едно. В такъв случай аз първо ще те откарам в хотела. Ще видим. Не е важно. — Забравила за състоянието му или по-скоро загубила търпение, тя отново го дърпа за ръката, но този път той се отскубва, изтичва пред нея и й препречва пътя с тялото си.

— Не!

Това „Не!“ означава отказвам. Означава още и: виж колко е нелогична ситуацията. Ако веднъж постъпих необмислено, втори път няма да го направя. Нито пък ти. Твърде много съвпадения се събраха. Ние стоим насред градския площад на едно забравено от бога градче по средата на тундрата в мразовита мартенска нощ, когато дори единственият кон в градчето спи непробуден сън. Колата ти е повредена, явно нарочно. Отсреща те чака такси, тъкмо навреме, а ето че се появи и второ. Кого чакат тези две таксита, ако не нас двамата? Защо да не предположим, че същите хора, които са повредили колата ти, искат да се повозим малко в тяхната?

Но Лара не се поддава на този научен аргумент. Тя маха с ръка на шофьора на по-близкото такси и бърза напред да го пресрещне. Джъстин я хваща за свободната ръка и я дърпа назад. Постъпката му я вбесява също толкова, колкото на него му причинява болка. Тя трепери от гняв, писнало й е да я командват.

— Остави ме на мира! Махай се! Дай ми това!

Той стиска в ръце руската й торба. Първото такси се отделя от бордюра. Второто го следва. С надежда да хване клиент? От шофьорска солидарност? В една цивилизована страна никога не се знае.

— Върни се при колата! — заповядва й той.

— Каква кола? Колата няма гуми! Ти си полудял!

Тя отчаяно дърпа торбата от ръцете му, но той вече рови в нея, изблъсква встрани документите, разните носни кърпички и всякакви дребни джунджурии, които му пречат да стигне до целта.

— Лара, дай ми ключовете от колата, моля те!

Намира портмонето й в торбата и го отваря. Ключовете са в ръката му — огромна връзка, достатъчна, за да отключи всички сейфове на Форт Нокс. Откъде-накъде една самотна жена, изпаднала в немилост, ползва толкова много ключове? Той пристъпва странишком към колата й, докато с едната си ръка търси ключа на връзката, крещейки „Кой е? Кой е?“, а с другата я влачи след себе си към светлината на уличната лампа, където тя разпознава ключа от колата, вдига го злобно, предизвикателно и подигравателно нагоре и го люлее пред лицето му.

— Сега имаш ключ от кола със спукани гуми. Доволен ли си? Гот ли ти е? По-силен ли се чувстваш?

Дали така е разговаряла и с Лорбиър?

Такситата пълзят през площада към тях, плътно едно след друго. В поведението им засега не се долавя заплаха, по-скоро стаено любопитство. Има обаче и нещо друго — те се прокрадват, сякаш ги дебнат. Не са им добри намеренията, убеден е Джъстин — в начина, по който се движат, има преднамереност и заплаха.

— Има ли централно заключване? — крещи той. — Вратите едновременно ли се отварят?

Тя или не знае, или е твърде разярена, за да отговори. Той коленичи до вратата откъм тротоара, стиснал под мишница пазарската й чанта, и се опитва да вкара ключа в ключалката. Докато стърже леда с нокти, върховете на пръстите му залепват за метала, а мускулите му вият от болка и заглушават гласовете в главата му. Тя дърпа пазарската си чанта и му крещи, изпаднала в истерия. Вратата се отваря и той я сграбчва за китката.

— Лара. За бога. Бъди така добра млъкни и се качвай в колата, веднага, незабавно!

Натъртената любезност върши работа. Лара го гледа няколко мига с невярващи очи. Чантата й е в ръката му; той я мята в колата. Тя се хвърля след нея като куче, което гони топка, тръшва се на седалката и хлопва вратата под носа му. Джъстин заобикаля откъм страната на шофьора. В този момент второто такси задминава първото, дава газ и се насочва право към него. Той отскача към бордюра и колата профучава на няколко сантиметра; предният й калник прави неуспешен опит да забърше пешовете на палтото му. Отвътре Лара отваря вратата откъм мястото на шофьора. Двете таксита застават неподвижно по средата на шосето на около четирийсет метра зад тях. Джъстин завърта ключа на стартера. Чистачките са сковани от скреж, но задното стъкло е относително чисто. Двигателят кашля като охтичав. Сега ли се сети? — сякаш пита той. В тоя студ? Тъкмо мен? Джъстин отново завърта ключа.

— Има ли бензин в тая бричка?

В страничното огледало различава силуетите на две двойки мъже, които слизат от всяко такси. Сигурно втората двойка са се крили на задната седалка под линията на стъклата. Единият от мъжете носи бейзболна бухалка, другият — някакъв предмет, който Джъстин оприличава последователно на бутилка, ръчна граната или бокс. Четиримата крачат бавно и целенасочено към колата. С божията помощ двигателят запалва. Джъстин дава газ и освобождава ръчната спирачка. Но колата е с автоматични скорости, а той за нищо на света не може да си спомни как се кара кола с автоматични скорости. Той задържа колата със спирачния педал, докато най-после се сеща какво да направи и вдига крака си. Колата залита напред, като се люлее и гръмогласно протестира. Воланът в ръцете му едва помръдва, сякаш е заклещен. В огледалото мъжете нервно подтичват. Джъстин внимателно подава газ, предните гуми пищят и тропат по асфалта, но колата някак си се движи въпреки всичко, дори набира скорост за ужас на преследвачите си, които вече не подтичват, а бягат колкото ги държат краката. Облечени са подходящо за целта, казва си Джъстин — с широки анцузи и спортни ботинки. Единият има на главата си моряшка барета с пискюл; това е онзи с бейзболната бухалка. Останалите са с кожени шапки. Джъстин поглежда към Лара; тя е захапала със зъби пръстите на едната си ръка, а с другата стиска таблото пред себе си. Очите й са затворени, устните й се движат. Сигурно се моли, казва си Джъстин, и това му се струва странно — досега той я е смятал за безбожница за разлика от нейния любовник Лорбиър. Колата излиза от малкия площад и с подскачане и припляскване на гумите се насочва по слабо осветената уличка с два реда прилепени една до друга къщи, които са виждали и по-добри времена.

— Къде е най-осветеното място в града? С най-много хора? — пита я той. Лара поклаща глава. — Къде е гарата тогава?

— Твърде далеч. А аз нямам пари.

Тя явно си мисли, че двамата ще бягат заедно. Изпод капака на мотора излиза пара или дим, а миризмата на изгоряла гума внезапно му напомня за студентските бунтове в Найроби, но той продължава да дава газ, докато наблюдава в огледалото тичащите след тях мъже и си мисли какви глупаци са, колко са несръчни, сигурно зле ги обучават. И че един по-добре трениран екип за нищо на света не би изоставил колите. И че най-хубаво за тях би било, ако имат капка мозък в главите, да се върнат още сега, или поне двама от тях да се върнат и да приберат колите, но те не показват никакви признаци, че смятат да постъпят така — може би защото дистанцията между тях се скъсява и сега всичко зависи от това кой ще се откаже пръв, колата или мъжете. Табела на френски и английски предупреждава, че наближава кръстовище. Като любител филолог той се улавя, че сравнява надписите на двата езика.