огромното си туловище върху тока на обувката, за да погледне Донъхю право в лицето. Гласът му мощно отекна в стаята с размери на голям параклис, с гредоред от тиково дърво, масивни врати с панти като на затвор и африкански щитове, закачени по стените от декоративни дървени трупи.
— Куейл не е наш, Кени. Никога не е бил — отвърна стоически Донъхю. — Той си е чист дипломат.
— Какво му е чистото? Та той е най-големият хитрец и тарикат, който съм виждал. Ако толкова се тревожи за моя препарат, защо не дойде да ми го каже в очите? Вратата ми е широко отворена. Все пак не съм чудовище, нали? Какво иска тоя? Пари ли?
— Не, Кени. Мисля, че парите не го интересуват.
Какво гласище само, помисли си Донъхю, докато чакаше да узнае защо е извикан. Никога няма да се промени. Само знае да плаши и хленчи, да лъже и да се самоокайва. Но плашенето най-много му се отдава, поне засега. Този човек е лакиран, както си е с мръсотията. Призракът на гетото, откъдето е излязъл, никога няма да го напусне въпреки всичките учителки по правоговор, които идват нощем при него и си тръгват отчаяни.
— Какво го тормози толкова, Тим? Ти поне го познаваш, аз не.
— Жена му, Кени. Нещастен случай. Не помниш ли?
Къртис се извърна обратно към големия панорамен прозорец и вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш молеше африканския здрач да вразуми глупците. Зад непробиваемото от куршуми стъкло се стелеха смрачените ливади на имението му, а отвъд тях в далечината се плискаше езерото. По склоновете на хълма блещукаха светлинки. Няколко подранили звезди се опитваха да пробият синкавата вечерна мъгла.
— Жена му си получи каквото си търсеше — мъдро отбеляза Къртис със същия нажален тон. — Някакви палави местни момченца се погаврили малко с нея. Тя и без това обичаше да се заиграва с чернилки. Както я беше подкарала, направо си го просеше. Тук е Туркана, ако ме извиниш, не е графство Съри. Аз обаче все пак съжалявам за станалото. Много, много съжалявам.
Не чак толкова, колкото би трябвало, помисли си Донъхю.
Къртис притежаваше къщи от Монако до Мексико и Донъхю ги ненавиждаше всичките до една. Ненавиждаше вонята на йод, наплашените слуги и вечно вибриращите дъсчени подове. Ненавиждаше бюфетите за напитки с огледала отзад, ненавиждаше цветята без аромат, които сякаш го следяха с поглед — също като вечно отегчените проститутки, с които се обграждаше Къртис. В съзнанието на Донъхю всички тези неща — заедно с ролс-ройсите, частния реактивен Гълфстрийм и яхтата — се смесваха в един безвкусен, кичозен панаир, разпрострял се върху половин дузина държави. Но най-много от всичко ненавиждаше тази крепост във вид на ферма, нагло пльосната край бреговете на езерото Найваша, с оградите от бодлива тел и въоръжената охрана; ненавиждаше възглавниците от кожа на зебра и пода от червени плочки, килимчетата от леопардови кожи и диванчетата от кожи на антилопи, и бюфета за напитки, осветен отвътре в розово, и телевизора със сателитна антена, и сателитния телефон, детекторите на движение, алармените бутони и портативните радиостанции — Донъхю ненавиждаше от дъното на душата си всичко това, защото тъкмо тук, в тази къща, на това диванче, тапицирано с кожа от антилопа, бе седял, смирено и с шапка в ръка, безброй пъти през последните пет години, щом великият Кени Кей в своето капризно великодушие сметнеше за нужно да разпореди да го извикат, за да подхвърли някоя поредна клюка в ненаситната паст на британското разузнаване. Както го бяха извикали и тази вечер по причини, които тепърва щяха да му бъдат съобщени, а засега ръцете му бяха заети с отваряне на бутилка южноафриканско бяло вино, преди двамата с неговата скъпа Мод да седнат на масата на Кени Кей и да похапнат от езерната му сьомга.
Ето как, за добро или зло, виждаме ние положението, скъпи ми Тим —
започваше разтревоженото, строго секретно послание, съставено лично от регионалния директор в Лондон донякъде в стила на сатирика Удхаус.
Откъм видимата страна трябва да поддържаш своите приятелски контакти в духа на представата, която си създал за себе си през последните пет години. Голф, по някой и друг коктейл, по някой и друг обяд и т.н., като гледаш по-скоро другият да плаща сметката, отколкото обратното. Откъм секретната страна се дръж максимално естествено и си придавай делови и зает вид както винаги, защото алтернативите — прекъсване на контакта, с последващо негодувание от страна на обекта, и т.н. — са толкова ужасни, че дори не ми се мисли за тях, особено при сегашната криза. За твоя лична консумация, тук е истински ад — и на двата бряга на реката, и ако има промяна в ситуацията, тя може да е само към по-лошо.
Роджър
— Защо изобщо дойде с кола? — запита обидено Къртис, все още загледан в безкрайните декари на своя частен кът от Африка. — Можеше да вземеш бийчкрафта, стига да се беше обадил. Дъг Крик беше инструктирал пилота да те чака. Или може би искаш да ме накараш да се чувствам виновен?
— Познаваш ме, шефе. — Понякога в пристъп на пасивна агресия Донъхю му викаше шефе, едно прозвище, запазено за вечни времена за директора на собствената му служба. — Обичам да карам. Смъкна си прозорците, вятърът ме брули в лицето. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие.
— По тия скапани пътища? Ти си се побъркал. Казах му го на Нашия човек. Вчера. Не, ще те излъжа… В неделя. „Кое е първото нещо, което вижда всеки турист, пристигащ на летище Кениата, още преди да се качи на автобуса и да иде на сафари?“ — питам го аз. „Не някакви идиотски лъвове и жирафи, господин президент. Вижда вашите пътища.
— По дяволите я — съгласи се покорно Донъхю и се усмихна, макар да нямаше никаква причина за усмивки. Продълговатата му глава с жълта, отпусната кожа и торбички под очите беше наклонена встрани и съвсем леко назад, жълтите му очички проблясваха, погледът му не изпускаше нищо, докато ръката му приглаждаше острите бодли на мустаците.
Като никога тишина изпълваше голямата къща. Африканските слуги се бяха разотишли пеша по селата си. Израелските телохранители — тези, които не патрулираха из района — бяха скупчени в къщата на пазачите и гледаха екшън филм с източни бойни изкуства. Докато чакаше да го пуснат да влезе, Донъхю си оплакна очите с две бързи убийства, при които жертвите бяха удушени с тел. Частните секретари и камериерът сомалиец бяха получили заповед да не напускат сградата за персонала в другия край на фермата. За пръв път в историята имението на Кени Къртис не се огласяше от телефонен звън. Само преди месец Донъхю трябваше да се надвиква с телефоните и да заплаши, че ще си тръгне, ако Къртис не му отдели няколко минути за разговор на четири очи. Тази вечер бе готов да се зарадва на електронното цвърчене на вътрешния телефон или на квакането на сателитния, който дремеше намусено върху количката си до огромното бюро.
Обърнал към Донъхю огромния си гръб на борец, Къртис стоеше до прозореца в поза, която според него трябваше да изразява дълбок размисъл. Облечен беше както винаги с бяла риза с двойни маншети и златни копчета с емблемата на „Трите пчели“ и тъмносин панталон; на краката си имаше лачени половинки с назъбени езици, а на дебелата си космата китка — часовник от масивно злато, тънък като монета. Ала погледът на Донъхю не се отделяше от черния му колан от крокодилска кожа. Доколкото познаваше и други дебели мъже, той бе забелязал, че коланът на панталоните им е винаги смъкнат надолу, а шкембето прелива отгоре. При Къртис обаче коланът стоеше абсолютно хоризонтално, като плътна черна линия, нарисувана през центъра на яйце. Боядисаната му черна грива беше зализана назад по славянски и се събираше на тила като гъша трътка. Пушеше пура, като при всяко дръпване се мръщеше с отвращение. Когато пурата го отегчаваше, Кени Кей я забравяше запалена върху първата изпречила му се мебел, а после обвиняваше слугите, че са му я откраднали.
