— Предполагам, че знаеш какво е намислил тоя копелдак? — запита той.

— Мой ли?

— Куейл.

— Не мисля. Защо, трябва ли да знам?

— Не са ли ти казали? Или не ги интересува?

— Може пък да не знаят, Кени. Казаха ми само, че продължава делото на жена си, каквото и да значи това, че е прекъснал всякакви контакти с работодателите си и действа сам. Знаем, че жена му притежаваше имение в Италия; предполага се, че се крие там някъде.

— Ами шибаната Германия? — прекъсна го Къртис.

— Какво шибаната Германия? — запита Донъхю, имитирайки един стил на изразяване, който особено презираше.

— Бил е в Германия. Миналата седмица. Завъртял се е около някаква тайфа рошави либералчета, дето си точат ножовете за КВХ. Ако не бях толкова мекушав, отдавна да сме заличили името му от телефонния указател. Ама твоите хора в Лондон даже и не подозират това, така ли? Какво им дреме на тях! Заети са с по-важни дела. На теб говоря, Донъхю!

Къртис отново се бе обърнал кръгом и го гледаше в лицето. Грамадното му туловище беше приведено, моравата му долна челюст издадена напред. Едната му ръка бе пъхната дълбоко в джоба на огромните му като палатка панталони, а с другата държеше пурата си напред с огънчето, сякаш всеки момент се готвеше да я забие в черепа на Донъхю.

— Боя се, че тоя път си ме изпреварил, Кени — отвърна миролюбиво Донъхю. — Дали от моята служба следят Куейл? Нямам никаква представа. Застрашени ли са важни национални интереси? Съмнявам се. Дали нашият ценен източник Кенет Къртис има нужда от специална закрила? Ние никога не сме ти обещавали търговска закрила, Кени. Не смятам, че на света има някаква институция, било финансова, било друга, която може да си позволи това. И да оцелее.

— Върви да го духаш! — Къртис направи няколко крачки към Донъхю, приведен напред, подпирайки се като горила с огромните си длани на импозантната банкетна маса. Но Донъхю кротко се усмихваше под мустак и не се помръдна. — Аз мога да срина скапаната ти служба с един пръст, ясно ли ти е? — изкрещя Кени Кей.

— Скъпи приятелю, никога не съм се съмнявал в това.

— Аз храня ония хубавци, които ти плащат заплатата. Те идват при мен да ги повозя на яхтата си. Момичета. Черен хайвер. Шампанско. Като наближат избори, ме молят за някоя службичка. Служебни коли, пари, секретарки с големи цици. Аз имам бизнес с корпорации, дето изкарват десет пъти повече пари, отколкото твоята организация харчи за една година. Ако им разкажа всичко, дето го знам, с теб е свършено. Така че върви да го духаш, Донъхю!

— Ти също, Къртис, ти също — промърмори уморено Донъхю като човек, който не за пръв път слуша всичко това, което си беше самата истина.

В същото време обаче мозъкът му на оперативен работник трескаво разсъждаваше каква ли би могла да бъде причината за тази истерия и накъде ли щеше да избие. Къртис бе изпадал в подобни пристъпи на ярост и в миналото; Донъхю не помнеше вече колко пъти бе седял кротко на същото канапе в очакване бурята да премине или — в случай че обидите на Кени Кей минаваха всякаква мярка — се бе оттеглял тихомълком от стаята, докато оня го досрамееше и пратеше да го повикат, за да му се извини, понякога с помощта на някоя и друга крокодилска сълза. Но тази вечер Донъхю имаше чувството, че къщата е заредена с експлозив и всеки момент ще хвръкне във въздуха. Спомни си настойчивия поглед на Дъг Крик при портала, пресилената почтителност, с която го беше поздравил: „Добър вееечер, мистър Донъхю, как сте, сър, незабавно ще доложа на шефа!“ Сега той се вслушваше с нарастващо безпокойство в мъртвешката тишина, която се възцаряваше в стаята след всеки крясък на Къртис.

Силуетите на двама израелци от охраната преминаха бавно покрай панорамния прозорец, повели бясно дърпащи се кучета. Моравата беше осеяна с огромни жълти евкалиптови дървета. Сред надвисналите им клони скачаха черно-бели декоративни маймунки, при вида на които кучетата яростно лаеха и се опитваха да се изтръгнат от каишките си. Напояваната с езерна вода трева беше свежа и мека като кадифе.

— Твоите разбойници му плащат! — внезапно каза Къртис, удари обвинително с юмрук по масата и понижи глас за по-голям драматизъм. — Куейл е ваш човек! Изпълнява ваши нареждания, понеже целта ви е да ме прецакате. Така ли е?

Донъхю се усмихна многозначително.

— Така си е, Кени — каза сговорчиво той. — Колкото и налудничаво да звучи, позна. Направо удари в десетката.

— Защо ми причинявате това? Имам право да знам! Аз съм сър Кенет Къртис, по дяволите! Само миналата година съм дал половин милион лири дарения за партията ти. Снасям ви — на вас, на шибаното британско разузнаване — безценна информация, чисто злато. Правил съм ти — доброволно! — определени услуги с твърде деликатен характер. Аз съм…

— Кени — прекъсна го тихо Донъхю, — млъкни, ако обичаш! Не пред прислугата. Сега ме чуй. За какво ни е на нас да насърчаваме Джъстин Куейл да те будалка? Какво печелим ние от това? За какво й е на моята служба, дето и без това е затънала до гуша в работа, както винаги да опира пешкира за всичко в Уайтхол, за какъв дявол ни е сами да се прецакваме, като се лишим от един безценен капитал като Кени Кей?!

— Защото вие провалихте целия ми живот, затова! Защото вие сте казали на банките в Ситито да си поискат заемите. Десет хиляди работни места в Англия са под заплаха, ама на кого му пука, нали въпросът е да се подложи крак на Кени Кей. Понеже вие сте предупредили вашите политически приятелчета да си измият ръцете, защото аз и без това съм обречен. Така ли е? Така ли е? Питам те, така ли е?!

Мозъкът на Донъхю светкавично отся информацията от въпроса. „Банките са си поискали заемите от Къртис? Дали знаят в Лондон? И ако знаят, тогава защо Роджър не ме предупреди, за бога?“

— Много съжалявам, Кени? Кога стана това?

— Какво значение има кога, по дяволите! Днес. Следобед. По телефона и с факс. Уведомяват ме по телефона, пращат ми и факс за по-сигурно, а ако случайно не видя факса, оригиналът пристига след три дни по пощата.

Сигурно в Лондон знаят, помисли си Донъхю. Но ако знаят, защо ме държат на тъмно? Да се изясни!

— Банките дадоха ли ти някакво обяснение за решението си, Кени? — попита загрижено той.

— Сериозна загриженост за нарушения на търговската етика е главната причина, която ми изтъкнаха. Какви нарушения бе? Каква етика, по дяволите?! Какво разбират те от етика? Освен това загубата на пазарно доверие ги тревожела. Ами че кой я причини тая загуба на доверие? Те самите! Тревожни слухове се били появили. Майната им! Не ми е за пръв път.

— А твоите политически приятели, дето уж си измиват ръцете? Тези, дето уж сме ги предупредили, само дето не сме?

— Обади ми се някакъв мухльо от Даунинг Стрийт десет, уж от името на… и тъй нататък. Били вечно благодарни и прочие, но в днешно време трябвало да се правим на по-големи светци от папата, ето защо те ми връщат обратно щедрите дарения, направени на партията им, до каква сметка да ви ги преведем, моля, защото колкото по-бързо се заличат от нашите сметки, толкоз по-добре, и нека просто забравим за случилото се, а? Знаеш ли къде е той сега? Къде е бил преди две вечери и с кого се е срещал? — Донъхю примигна, потърси се и почти мигновено се досети, че Къртис говори вече не за обитателя на Даунинг Стрийт 10, а за Джъстин Куейл. — В Канада. В Саскечуан, неговата мамка! — изпуфтя Кени Кей в отговор на собствения си въпрос.

— И какво е правил там? — попита Донъхю, озадачен не толкова от факта, че Джъстин е могъл да стигне до Канада, а от лекотата, с която Къртис го бе проследил.

— Ходил е в някакъв университет. При някаква жена. Научен работник, представи си. Която си наумила, че трябва да разправя наляво и надясно как моето лекарство убива хора, което при това е в нарушение на