— Къде е болницата? — пита той Лара.
Тя изважда пръстите от устата си.
— На доктор Лара Емрих е забранено да влиза в болничния комплекс — напевно декламира тя.
Той се засмива, решен да й вдъхне кураж.
— Е, щом е забранено, значи не можем да влизаме, дума да няма. Я стига! Казвай къде е?
— Оттук вляво.
— Далеч ли е?
— При нормални обстоятелства бихме стигнали много бързо.
— Колко бързо?
— За пет минути. Ако няма движение, за по-малко.
Движение няма, но изпод капака излиза пара или може би дим, неравният паваж е заледен, стрелката на спидометъра едва достига двайсет и пет километра в час, и то по изключение; мъжете в огледалото не проявяват признаци на умора, а ушите му долавят единствено насечения вой на въртящите се джанти, сякаш ноктите на хиляда ученици стържат по черната дъска. За негово изумление пътят пред тях внезапно се разширява в заледен плац. Далеч напред той вижда назъбения портал с ярко осветения герб на Доуз, а встрани — обраслия в бръшлян павилион и кулите от бетон и стъкло, които се извисяват като айсберги от трите му страни. Той завърта волана вляво и натиска докрай газта без резултат. Спидометърът показва нула километра в час, но това е абсурд, защото те все още се движат, макар и едва-едва.
— Кого познаваш тук? — изкрещява той.
Тя сигурно си е задавала същия въпрос.
— Фил.
— Кой е Фил?
— Един руснак. Шофьор на линейка. Вече е твърде стар.
Тя се пресяга към задната седалка, бърка в чантата си, запалва цигара — не „Спортсман“ — и му я подава. Той не я забелязва.
— Мъжете изчезнаха — казва тя, като задържа цигарата за себе си.
Като верен кон, със сетни сили пробягал последното си състезание, колата спира. Предният мост рухва, изпод капака излизат кълбета лютив дим; някакъв ужасен стържещ звук им известява, че возилото е намерило смъртта си по средата на университетския плац. Под замъглените от дрога погледи на двама индианци с ватирани парки Джъстин и Лара изпълзяват от вратите.
Офисът на Фил представлява бяла дървена будка с размерите на телефонна кабина до паркинга за линейките. Мебелировката му се състои от една печка, телефон, въртяща се червена лампа, окапан с кафе електрически калорифер и календар, постоянно отворен на месец декември, на картинката на който оскъдно облечен женски Дядо Коледа поднася голия си задник в дар на група благодарни мъжки коледари. Фил седи на табуретката и говори по телефона; на главата си има кожена ушанка. Лицето му също е кожено като ушанката, набраздено от бръчки и излъскано като стар портфейл, с набола сива брадица. Когато чува гласа на Лара да го заговаря на руски, той като всеки бивш затворник не се помръдва и продължава да гледа вдървено пред себе си, докато не се убеди, че говорят тъкмо на него. Едва тогава се извръща да я погледне и когато я вижда, като всеки руснак на неговата възраст, внезапно озовал се в присъствието на красива, по-млада жена, изведнъж става някак загадъчен, някак свенлив, някак рязък. Фил и Лара разговарят в продължение на цяла вечност, или поне така се струва на Джъстин, който крачи нервно напред-назад край будката като изоставен любовник, докато Лара стои облегната на рамката на вратата, а Фил си седи на табуретката, скръстил възлестите си, отрудени ръце в скута.
Те се разпитваха — или поне така се стори на Джъстин — надълго и нашироко за здравето на близките си, какво правят вуйчо еди-кой си или братовчедката еди-коя си, докато накрая Лара се отдръпна от вратата, за да мине старецът, при което той доста фриволно я обгърна с ръка през кръста, уж да я поотмести, и заприпка по рампата към подземния гараж.
— Знае ли, че ти е забранено да идваш тук? — попита Джъстин.
— Не е важно.
— Къде отиде?
Отговор не последва, но не бе и нужен. По рампата към тях се изкачваше лъскава нова линейка, а на волана изпъчен седеше Фил с ушанката си.
Къщата й беше нова и богата, част от луксозния крайезерен комплекс, специално построен за любимите синове и дъщери на компанията „Карел, Вита и Хъдсън“ със седалище в Базел, Ванкувър и Сиатъл. Тя му наля уиски, а за себе си водка; показа му джакузито, демонстрира му стереоуредбата и многофункционалната усъвършенствана микровълнова печка, вградена в кухненския шкаф на нивото на очите; после със същата лукава небрежност посочи с пръст през прозореца къде точно „Органите“ паркират колата си до оградата й, когато идват да я следят, което става през повечето дни от седмицата, а при хубаво време обикновено от осем сутринта, докато се мръкне, освен ако по телевизията няма хокеен мач — тогава си отиват по-рано. Показа му и абсурдното нощно небе в спалнята си — белия гипсов купол, в който бяха вградени миниатюрни лампички, имитиращи звезди, и копчето за намаляване и усилване на звездната светлина, монтирано така, че да се командва от обитателите на голямото кръгло легло под купола. В продължение на няколко мига двамата стояха нерешително пред леглото, сякаш мълчаливо се чудеха дали за известно време да не станат
— Предполагам, че Маркъс ти ги е подарил — каза той, объркан от тази повторна проява на неправдоподобна за нея набожност.
Лицето й придоби най-печалното си намръщено изражение.
— Моето отношение е строго научно. Ако бог съществува, ще му стане приятно. Ако ли пък не, какво значение има? — Тя се засмя, при което се изчерви; той също се засмя.
Втората спалня беше в сутерена. Със зарешетения си прозорец, гледащ към градината, му напомни долния етаж у Глория. Той спа до пет сутринта, около час писа до лелята на Хам и после на пръсти се изкачи по стълбата с намерение да остави бележка на Лара и да си пробва късмета на автостоп до градчето. Завари я седнала до прозореца със запалена цигара в ръка, със същите дрехи, с които беше облечена предишната вечер. Пепелникът до нея беше пълен.
— Можеш да вземеш автобуса до гарата. Спирката е на ъгъла — каза тя. — Тръгва след един час.
Тя му направи кафе и той го изпи на кухненската маса. И двамата сякаш не бяха в настроение да обсъждат събитията от изминалата нощ.
— Може да са били обикновени крадци — подметна веднъж той, но тя не отговори, погълната от мислите си. После той я попита за плановете й. — Още колко време ще можеш да задържиш квартирата?
— Няколко дни — отвърна разсеяно тя. — Може би седмица.
— И какво ще правиш после?
— Зависи — отвърна тя. — Не е важно. Няма да умра от глад. А сега си тръгвай — каза внезапно тя. — По-добре да чакаш на автобусната спирка.
Когато той си тръгна, тя стоеше с гръб към него, наклонила глава встрани, сякаш се ослушваше за някакви подозрителни звуци.
— Ти ще бъдеш снизходителен към Лорбиър — заяви тя.
Дали това беше предположение или заповед, Джъстин така и не разбра.
20.
— Къде, по дяволите, си навира носа тоя ваш Куейл, а, Тим? — запита грубо Къртис, като завъртя
