статуите на свободни мислители и мъченици на разума. С мисълта за тяхното наследство в съзнанието си той се върна по собствените си стъпки до брега на реката, където от една детска площадка вдигна невярващ поглед към безмилостно настъпващото царство на фармацевтичните милиардери, към техните безлични казарми, строени за кръгова отбрана срещу общия враг. Над тях се суетяха неуморно оранжеви кранове. Бели комини се издигаха на възбог като прерязани минарета, някои на квадратчета, други на райета в горната си част, всичките боядисани в ярки сигнални цветове като предупреждение към самолетите, бълващи невидимите си газове в кафявото небе. В подножието им се стелеше плетеница от железопътни коловози, разпределителни гари, паркинги за камиони, депа и складове, всеки със своя собствена берлинска стена, увенчана с редове бодлива тел и покрита отвън с надписи със спрей.
Теглен от някаква сила, която вече не се и опитваше да определи, Джъстин премина по моста и сякаш насън навлезе в потискащата пустош от порутени жилищни блокове, магазини за дрехи втора употреба и гастарбайтери с празни погледи, подпрени на велосипеди. Постепенно, дали по случайност или воден от своя вътрешен компас, той се озова пред нещо, което на пръв поглед приличаше на алея с два реда дървета, в другия край на която се виждаше старинен портал, така обрасъл с увивни растения, че едва се различаваше двойната дъбова врата с полирани месингови бутони на звънците и месингово капаче на пощенската кутия. Чак когато Джъстин постепенно вдигна глава нагоре и още по-нагоре и право нагоре, към небето, той осъзна, че се намира пред триптих от огромни бели сгради, свързани с летящи коридори. Каменната фасада беше стерилно чиста, прозорците бяха с опушени стъкла. Над всяка от трите чудовищни сгради сякаш от нищото се извисяваше по един бял комин, изострен като молив, забит в небесата. От всеки комин, подредени в колонка вертикално надолу, му намигваха като на стар приятел златните букви КВХ.
Колко време остана да стои там самичък като някакво насекомо, залепнало по невнимание за основата на триптиха, той така и не разбра нито тогава, нито по-късно. На моменти му се струваше, че страничните крила на комплекса се спускат към него, за да го смажат. В други моменти цялата сграда сякаш рухваше и го затрупваше под себе си. Колената му омекнаха и изведнъж се видя, седнал на една пейка сред отъпкана полянка, по която жени разхождаха кучетата си. Усети някаква лека, но натрапчива миризма и за момент му се стори, че е в болницата в Найроби. Колко ли време ще трябва да живея тук, помисли си той, преди да престана да забелязвам миризмата? Сигурно се свечеряваше, защото през опушените стъкла на прозорците проблясваха светлини. Той различи движещи се силуети и примигващите синкави екрани на компютрите. Защо седя тук? — запита я той, но не помръдна от мястото си. За какво друго си мисля, освен за теб?
Тя седеше до него както винаги, но този път без готов отговор. Мисля си за твоя кураж, отговори си той вместо нея. Мисля си, че вие двамата с Арнолд се бяхте изправили срещу всичко това, докато добрият стар Джъстин се тюхкаше дали почвата в лехите е достатъчно песъчлива за жълтите му фрезии. Мисля си, че вече не вярвам в себе си и в това, което представлявам. Беше време, когато твоят Джъстин, също като хората в тази сграда, се гордееше, че се е подчинил на колективната воля, на това, което наричаше
От главната улица на градчето Джъстин сви вляво по булевард Доуз на северозапад; прерийният вятър го удари с цялата си сила в потъмнялото лице, докато той разглеждаше наоколо. Трите години като търговски аташе в Отава не бяха отишли напразно. Макар за пръв път да стъпваше тук през живота си, всичко му изглеждаше познато. От ноември до април — все сняг, спомни си той. Сее се след пълнолуние през юни, а се жъне, преди да паднат сланите през септември. След няколко седмици първите минзухари щяха да подадат уплашено главички през мъртвата трева на голата прерия. Срещу него от другата страна на улицата беше синагогата, построена от заселници, стоварени на гарата с картонените си куфари, с лошите спомени и с обещанието за свободна страна. На сто метра по-нататък се издигаше украинската православна църква, а до нея — католическа, презвитерианска, баптистка и на Свидетелите на Йехова. Паркингите им бяха покрити и отоплени като електрифицирани конюшни, за да не изстиват прекалено двигателите на колите, докато собствениците им се молят всеки на своя бог. Спомни си една мисъл на Монтескьо: че никъде не е имало толкова много граждански войни, колкото в Христовото царство.
Зад домовете на бога се намираха домовете на Мамона — промишлената зона на градчето. Цените на говеждото сигурно са стигнали дъното, помисли си той. Какво иначе прави там чисто новата, лъскава свинекланица на Ги Поатие? И с житото нещата едва ли стоят по-добре — иначе как да си обясним присъствието на фабрика за преработка на слънчоглед сред житницата на Канада? А онази групичка подплашени хорица, скупчени пред старите си къщи около гаровия площад, сигурно са сиукси или от племето крий. Пътят завиваше на север през един къс тунел. От другата страна пред очите му се разкри съвсем различен свят на яхти и величествени къщи с изглед към реката. Тук значи богатите англосаксонци си косят лятно време ливадите, мият си колите, лакират си яхтите и кълнат наред евреи, украинци и проклетите индианци, които живеят от социални помощи, каза си той. А пък горе на хълма или на това, което по тия места минаваше за хълм, се издигаше неговата крайна цел — гордостта на градчето, бисерът на Източен Саскечуан, местният академичен Камелот, университетът „Доуз“, една пъстра смесица от средновековен пясъчник, колониални тухлени фасади и стъклени куполи. Когато стигна до разклона на пътеката, Джъстин се изкачи по ниския склон и по едно мостче в стила на ренесансовия Понте Векио, само че от първата половина на двайсети век, се озова пред тежкия портал, увенчан с позлатен герб. През арката можеше да се наслади на безупречно поддържаните средновековни сгради и на неговия бронзов основател, Джордж Еймън Доуз младши — собственик на рудници, железопътен барон, развратник, крадец на земя, убиец на индианци и местен светец, гордо изправен върху гранитния си постамент.
Джъстин крачеше уверено напред; беше изучил внимателно описанието на терена по туристическия проспект. Пътеката постепенно се разшири и се превърна в параден плац. Вятърът вдигаше прахоляк и дребни песъчинки от асфалта. На отсрещната страна на плаца се издигаше обрасъл в бръшлян павилион, заобиколен от три страни с геометрични бетонни сгради, насечени на хоризонтални ивици от блесналите в луминесцентна светлина прозорци. Голяма табела в зелено и златно — любимите цветове на мисис Доуз, според същия проспект — обявяваха на английски и френски, че това е Университетската болница и база за клинични изследвания. На по-малка табела пишеше „Амбулаторно болни“. Джъстин тръгна в указаната посока и стигна до една редица летящи врати, заслонени от нагъната бетонна козирка и зорко охранявани от две едри жени с дебели шуби. Той им каза „добър вечер“ и двете най-приятелски отвърнаха на поздрава му. С премръзнало лице и разкъсвано от болки тяло, с пулсиращи хълбоци, по които сякаш пълзяха горещи змии, Джъстин крадешком се извърна и хвърли последен поглед зад себе си, преди да се заизкачва по стълбите.
Фоайето беше обширно, високо, мраморно и погребално. С големия, ужасно грозен портрет на Джордж Еймън Доуз младши в ловджийски костюм то му напомни централното фоайе на Форин Офис. Край една от стените беше рецепцията дълга редица гишета, зад които се суетяха мъже и жени с посребрени коси и зелени куртки. Ей сега ще се обърнат към мен с мистър Куейл и ще ми кажат каква забележителна жена беше Теса, помисли си Джъстин. Той се повъртя из миниатюрния търговски център. Доуз Саскечуан Банк. Поща. Будка за вестници „Доуз“, „Макдоналдс“, „Пица Парадайз“, кафене „Старбъкс“, бутик — също „Доуз“ — за пижами, фино дамско бельо и пеньоари за бъдещи майки. Стигна до няколко разклонени коридора, изпълнени с дрънчене и скърцане на болнични колички, грохот на асансьори, потракване на забързани дамски токчета и металния писък на телефоните. Наоколо седяха или стояха прави угрижени посетители. Служители от персонала със зелени престилки излизаха през някоя от многото врати, за да се появят след секунди през друга. Нито един нямаше златни пчели на джоба на престилката си.
До една от вратите с надпис „Вход само за лекари“ висеше голяма дъска за обяви. С авторитетен, задълбочен вид, сключил ръце отзад на гърба си, Джъстин прегледа внимателно обявите. Гледане на малки деца, яхти и коли под наем, търси се, предлага се. Стаи под наем. Певческо дружество „Доуз“. Кръжок за изучаване на Библията „Доуз“. Дружество по етика „Доуз“. Курс по шотландски танци „Доуз“. Анестезиолог
