откъм летището. Опасните хълмове в далечината сега изглеждаха маслиненочерни. Въздухът ухаеше на подправки и бензин. Тя си взе душ, върна се в бунгалото и разстла материалите за конференцията върху паянтовата маса; твърде скоро, запотена и безпомощна, Гита Пиърсън се изгуби в тънкостите на самодостатъчността.
Клубът на Локикоджо представляваше силно разклонено дърво с дълъг сламен покрив под него, мокър бюфет със стенни рисунки на африкански животни и видеопрожекционен апарат, който хвърляше мъгляви образи от отдавна забравен футболен мач върху белосаната стена, докато от високоговорителите гърмяха африкански танцови ритми. Вечерният въздух ехтеше от радостните викове на различни езици на хуманитарни работници от различни краища на света, които се разпознаваха в тълпата, прегръщаха се, целуваха се или се разхождаха, хванати под ръка. Това би трябвало да е моят духовен дом, помисли си замечтано тя. Тези са моите хора. Те не признават раси и съсловия, тяхната младост и целеустременост ми принадлежат. Ще се запиша в Локи и ще стана светица! Ще летя насам-натам със самолети, ще се наслаждавам на романтичния си образ, ще живея от адреналин. Секс — колкото щеш, без ангажименти и усложнения. Никаква отегчителна канцеларска работа, винаги по някоя цигарка с трева за разтуха! Слава и мъже, когато се връщам от експедиции, пари и още мъже, когато си прескачам до вкъщи за отмора и разнообразие. Кой би могъл да желае повече?
Аз.
Аз съм длъжна да разбера защо бе необходима цялата тая каша. И защо е необходима сега. Трябва да имам куража на Теса и да заявя с нейния най-язвителен тон: „Локи е едно недоразумение. Локи е точно толкова излишен и вреден, колкото Берлинската стена. Това е един паметник на пълния провал на дипломацията. Какъв е смисълът да поддържаш служба за бърза помощ с линейки ролс-ройс, когато политиците не си мърдат пръста, за да предотвратят нещастните случаи?“
За секунди се стъмни и стана нощ. Вместо слънцето изгряха жълти луминесцентни тръби; птиците отначало замлъкнаха, после възобновиха препирнята си, но на по-тих глас. Гита седеше на дългата маса, а през трима души от нея Джудит беше обвила ръка около някакъв антрополог от Стокхолм. Тя си мислеше, че не се е чувствала така от първата си година в пансиона, само че там не се пиеше бира и едно момиче не бе заобиколено от половин дузина красиви, представителни мъже от цял свят, нито пък половин дузина чифта очи преценяваха нейната сексуалност и достъпност. Наоколо се разказваха истории за екзотични места, чиито имена не бе и чувала, за подвизи, дотолкова страховити, че тя никога не би могла да участва в тях; в същото време Гита полагаше героични усилия да не изглежда чак толкова непосветена или прекалено впечатлена от чутото. В момента думата бе взел някакъв нахакан янки от Ню Джърси на име Ханк Ястреба. Според Джудит той някога бил боксьор и после лихвар, който се посветил на хуманитарната кауза като алтернатива на живота на дребен престъпник. Той тъкмо се бе впуснал в безкрайно сложна тирада за различните враждуващи фракции по поречието на Нил — как едните временно дишали праха на други, докато последните били скъсали от бой някакви трети, изклали мъжете им, отвлекли жените им в робство и добитъка за месо и въобще добавили своя принос към двата милиона жертви, преброени досега в безумната гражданска война в Судан. През това време Гита отпиваше от бирата си и се стараеше да се усмихва любезно на Ханк Ястреба, чийто монолог по всяка вероятност бе отправен основно към нея, като новодошла и вероятно бъдещо завоевание. Затова тя с благодарност се обърна, когато някаква възпълна африканка на неопределена възраст, по шорти и маратонки и с островърха шапка на уличен лондонски продавач на плодове и зеленчуци, се появи изневиделица от мрака, плесна я по рамото и извика:
— Мен ме викат Судан Сара, малката, а ти сигурно си Гита. Ама не ми казаха, че си такава хубавица! Ела да те черпя един чай, миличка. — И без повече да се церемони, я подкара пред себе си през лабиринта от административни бараки към своето наколно бунгало, с едно единично легло, хладилник и библиотека, пълна с луксозно подвързани томове на английските класици от Чосър до Джеймс Джойс.
А отвън имаше миниатюрна веранда — с два стола, на които да се седи под звездите и да се отпъждат разни гадинки, докато заври чайникът.
— Чувам, че се гласят да арестуват Арнолд — рече добродушно Сара, след като се бяха повайкали, както си му беше редът, за смъртта на Теса. — Нищо чудно. Ако си решил да криеш истината докрай, трябва да подхвърлиш на хората някоя друга истина, с която да ги залъжеш. Иначе ще започнат да се чудят къде е
Училищна директорка, помисли си Гита. Или гувернантка. Свикнала да подрежда мислите си в логична последователност и да ги повтаря, за да схванат и по-тъпите деца.
— След всяко убийство идва укриването на следите — продължи Сара със същата добродушна напевност. — Да не забравяме, че едно добро укриване на следите е много по-мъчна работа от едно лошо убийство. Престъплението, това е нещо, дето го правиш, и дим да те няма. Обаче за лошо укриване на следите се ходи в затвора като стой, та гледай. — С едрите си ръце тя й показа точно как. — Оттук го поприкриеш, а то оттам вземе, че се открие. Хайде, укривай и
Гита започна със заобикалки. Джъстин, рече тя, се опитвал да възстанови случилото се през последните дни от живота на Теса. Би желал да се убеди например, че посещението й в Локи е било успешно и продуктивно, та не би ли могла Сара да обясни по какъв начин е допринесла Теса за семинара по полова осъзнатост? Може би е изнесла доклад, почерпен от богатия й опит с африканските жени? Дали Сара не си спомня нещо друго, което Джъстин би бил щастлив да чуе?
Сара я слушаше с доволен вид; очите й проблясваха под козирката на островърхата шапка, докато тя посръбваше от чая си, пляскаше комарите със свободната си ръка и през цялото време не спираше да подвиква на минаващите покрай бунгалото й:
— Хей, Джийни, лошо момиче такова! Какво си намислила да правиш с тоя безделник Санто? Ще пишеш на Джъстин за всичко това, така ли, миличка?
Въпросът разтревожи Гита. Дали това, че смята да пише на Джъстин, бе добро или лошо? Дали Сара не й подмяташе нещо? За Британската мисия в Найроби Джъстин не съществуваше. А може би и тук вече не съществуваше?
— Ами сигурна съм, че Джъстин ще се
— Е, между тях нямаше нищо, миличка, повярвай ми — засмя се Сара. — Всичко това са вестникарски измишльотини. Просто беше изключено. Знам го със сигурност. Здрасти, Аби, как я караш? Това е сестра ми Аби. Тя поне си е отживяла, не е като нас. Женила се е близо четири пъти.
Смисълът на последните две изказвания, доколкото имаше такъв, убягна на Гита. Съзнанието й бе твърде заето със съчиняване на поредната лъжа.
— Джъстин иска да попълни белите петна — храбро продължи тя. — Да си изясни подробностите. За да може да подреди точно мозайката на всичко, което тя е вършила или мислила през последните си дни. За да си дойде всичко на мястото, да стане
— Да стане
— Разбира се, пристигнали са за участие в семинара по полова осъзнатост. Вие самата участвахте ли? Сигурно сте водили семинара или сте изпълнявали някаква почетна длъжност. Всъщност не ви попитах с какво точно се занимавате тук. Извинете ме. Много съжалявам.
— Не се извинявай, миличка. Няма защо да съжаляваш. Малко си объркана, това е. Още не всичко ти е
