Лесли се прави, че не чува какво й говори.

— Ако тук беше Англия, щях да донеса заповед за обиск и да претърся тази къща от мазето до тавана. За начало щях да иззема от вас всяка дрънкулка, всяко парче хартия или дискета, която сте задигнали от кабинета на Теса. А също и лаптопа. После щях да разнищя всичко.

— Но, Лесли, вие вече веднъж претърсихте моя дом! — спокойно протестира Джъстин, без да става от стола си. — Не мисля, че Удроу ще стои безучастен, докато претърсвате и неговия, как ви се струва! Във всеки случай аз не ви позволявам да се отнасяте с моите вещи така, както сте се отнесли с вещите на Арнолд.

Лицето на Лесли е вече мораво и изкривено от гняв, като на жена, с която са се отнесли незаслужено несправедливо. Побледнял, Роб разглежда с печална нега свитите си, бездейни юмруци.

— Утре ще видим — многозначително казва тя, докато двамата излизат.

Само че въпросното утре така и не настъпва въпреки заканата. Джъстин прекарва нощта седнал на ръба на леглото в очакване на Роб и Лесли със заповедите им за обиск и полицейските призовки, подкрепени от цял взвод кенийски полицаи, които да им съдействат при изпълнение на служебните им задължения. Той безплодно спори със себе си за възможни тактики на увъртане и скривалища — дейност, която заема съзнанието му вече дни наред. Изрежда наум всякакви дупки и фуги в стените, пода и тавана — къде? Решава да вербува Глория за съучастник, но после се отказва. Спира се и последователно отхвърля Мустафа, прислужника на Глория, накрая и Гита Пиърсън. Ала единственото, което чува през този ден за своите инквизитори, е краткият отчет на Милдрен, че двамата следователи от Англия са били извикани спешно другаде и че не, все още няма никакви следи от Арнолд Блум. А когато настъпва денят на погребението, следователите все още са по спешност другаде, или поне така смята Джъстин, който оглежда събралите се оплаквачи и брои отсъстващите приятели.

— Е, това ако не е гадория! — Оплешивяващата мъжка фигура с размъкнат кафяв шлифер сграбчи Джъстин, изтръгна натоварената количка за багаж от ръцете му и го задуши в мечешката си прегръдка. — Абсолютна, тотална гадост, скапан живот! Най-напред Гарт, сега пък Тес…

— Благодаря, Хам — каза Джъстин, като се опита да го прегърне на свой ред, което не бе никак лесно с ръце, пристегнати като в усмирителна риза от желязната хватка на другия. — Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш. Аз ще нося чантата, благодаря. Ти вземи куфара.

— Щях да дойда на погребението, ако ми беше разрешил. Божичко, Джъстин!

— По-добре, че остана тук да държиш фронта — отвърна меко Джъстин.

— Тоя костюм топли ли? Вън е голям клинчарник, особено след слънчева Африка.

Артър Луиджи Хамънд беше единствен старши съдружник в адвокатската къща „Хамънд и Манзини“ с офиси в Лондон и Торино. Бащите на Хам и Теса бяха следвали по едно и също време в Юридическия факултет в Оксфорд, а по-късно и в Милано. Двамата се бяха оженили на обща церемония в Торино за две сестри — италиански аристократки, и двете знаменити красавици. Докато едната сестра раждала Теса, другата била бременна с Хам. Двете деца израснали заедно като брат и сестра, прекарвали ваканциите си на остров Елба, ходели на ски в Кортина Д’Ампецо, завършили едновременно университета — Хам като тройкаджия и герой на отбора по ръгби, Теса с пълно отличие. След смъртта на родителите на Теса Хам се беше вживял в ролята на мъдрия вуйчо — ревностно управляваше нейните имоти, инвестираше парите й по най-благоразумния начин, като не й отпускаше почти нищо за харчене, изобщо използваше авторитета на преждевременната си плешивина, за да обуздава пристъпите на прахосничество на братовчедка си, като същевременно все пропускаше да й представи сметка за адвокатския си хонорар. Хам беше едър, розов и лъскав, с блестящи малки очички и пихтиести бузи, които се тресяха като желе от всяка усмивка, гримаса или друг порив на вътрешна енергия. Когато Хам играе покер, обичаше да казва Теса, съперниците му знаят всяка ръка, преди още той да я е осъзнал, само като следят лицето му, докато вдига картите си една по една.

— Защо не я набуташ тая пущина в багажника? — прогърмя гласът на Хам, докато двамата се опитваха да се сврат в миниатюрната му кола. — Е, добре, може и на пода. Какво толкова носиш в нея, хероин ли?

— Кокаин — влезе му в тон Джъстин, докато очите му дискретно пробягаха по редиците коли, покрити със скреж. На паспортния контрол две служителки с демонстративно безразличие му бяха кимнали да преминава, без да го проверят. В залата за получаване на багажа двама костюмирани мъже с безизразни лица и отличителни табелки на реверите оглеждаха всички пристигащи, с изключение на него. През две коли от тази на Хам беше паркиран бежов форд, а на предната седалка мъж и жена съсредоточено разучаваха картата на града. В една цивилизована държава никога не се знае, господа, както обичаше да казва опитният инструктор, който им водеше курса по лична безопасност. Най-удобно е да приемеш, че те следят през цялото време.

— Готови ли сме? — попита притеснено Хам, докато си закопчаваше колана.

Англия беше красива. Ниските лъчи на утринното слънце позлатяваха замръзналите поля на графство Съсекс. Хам караше както винаги — с деветдесет и пет километра в час при ограничение на скоростта до сто и десет, залепен на пет метра зад бълващия черен дим ауспух на първия застигнат камион.

— Много поздрави от Мег — обяви прегракнало той; Мег беше жена му, понастоящем в напреднала бременност. — Цяла седмица не е спирала да реве. Аз също. И сега бих се разревал, ако не се стараех толкова да се владея.

— Съжалявам, Хам — каза простичко Джъстин; и през ум не му минаваше да вини Хам, че е от онези досадни оплаквачи, които търсят утеха от опечаления.

— Само се моля да го хванат най-после тоя никаквец — избухна Хам няколко минути по-късно. — И когато най-после го обесят, да набутат ония копелдаци от Флийт Стрийт в Темза за по-сигурно.

Известно време пътуваха в мълчание; докато Хам ядно се блещеше и ругаеше наум камиона пред тях, Джъстин объркано разглеждаше през прозореца непознатата, чужда страна, на която бе служил през половината от живота си. Бежовият форд ги бе задминал, заменен от тантурест мотоциклетист с черно кожено яке.

— Ти си доста богат, между другото — изтърси Хам, когато полята край пътя отстъпиха място на предградия. — Не че и преди си бил беден, но сега си направо фрашкан с пари. Парите на майка й, на баща й, нейните собствени, всичко накуп. Освен това си единствен попечител на благотворителната й фондация. Теса казваше, че ти знаеш най-добре как да стопанисваш парите й.

— Кога ти е казвала това?

— Месец преди да изгуби бебето. Искаше да е сигурна, че ако се спомине, всичко ще е наред. Какво, по дяволите, можех да направя, човече божи? — попита той, когато мълчанието на Джъстин му се стори като укор. — Тя официално ми беше клиентка, Джъстин. Аз бях неин адвокат. И какво сега, да взема да я разубеждавам? Да ти се обадя и да я издам?

С поглед, прикован в страничното огледало, Джъстин произведе някакви звуци, предназначени да послужат за успокоение.

— Другият изпълнител на завещанието й е Блум — добави яростно Хам. — Изпълнител, вятър! Изпълнител на смъртни присъди, бих казал аз.

Достолепната кантора „Хамънд и Манзини, адвокати“, се намираше в една преградена с железни порти сляпа уличка на име Илай Плейс. Тя заемаше двата последни етажа на стара къща, обитавана предимно от