вид на режима на Мой, но нещо не му се чува гласът.
Роб търси с очи погледа на Лесли; тя едва забележимо кима с глава. Той се протяга напред и побутва касетофона през масата по-близо до Джъстин — гледай, един вид, да говориш в тази машинка.
— Та какво представлява бялата чума, ако изобщо съществува? — Тонът му е язвителен, сякаш ако наистина има такова нещо, за това е виновен единствено Джъстин. — Бялата чума — повтаря той, след като Джъстин не отговаря веднага. — Какво представлява? Хайде, говори.
Лицето на Джъстин отново е стоически неподвижно. Гласът му се е дръпнал навътре в официалната си черупка. Пътищата, които се откриват пред мисълта му, са изцяло проправени от Теса, но този път той ще ги измине сам.
— Бялата чума е едно от простонародните наименования на туберкулозата — обявява той. — Дядото на Теса навремето умрял от тази болест. Като дете тя присъствала на смъртта му. Теса имаше една книга със същото заглавие. — Той пропуска да добави, че тази книга бе лежала на нощното й шкафче, докато не я прибра в чантата „Гладстон“.
Сега е ред на Лесли да застане нащрек.
— Тя поради тази причина ли проявяваше специален интерес към болестта?
— Не знам да е проявявала специален интерес към някоя болест. Както казах, хуманитарната й работа в гетата предполагаше най-разнородни медицински интереси. Туберкулозата беше една от болестите, с които Теса се сблъскваше непрестанно.
— Но нали дядо й е умрял от туберкулоза, Джъстин?
— Теса презираше пошлата сантименталност, с която тази болест се третира в литературата. — Джъстин говори сякаш на себе си; гласът му е станал неестествено рязък. — Кийтс, Стивънсън, Колъридж, Томас Ман… Тя все казваше, че ако някой намира туберкулозата за романтична, е трябвало да прекара няколко часа край постелята на дядо й.
Роб отново среща погледа на Лесли и тя отново му кима едва забележимо.
— При това положение сигурно ще се изненадате да чуете, че при едно неофициално претърсване на апартамента на Блум открихме фотокопие от старо писмо на Теса, изпратено до директора за маркетинг и пласмент на „Трите пчели“, с което тя го предупреждава за нежеланите странични ефекти на един нов противотуберкулозен препарат, който „Пчелите“ се опитват да пробутат на пазара?
Джъстин не се колебае дори и за миг. Деликатната посока на разпита задейства позадрямалите му инстинкти на дипломат.
— Защо да се изненадам? Организацията на Блум се интересува професионално от всякакви лекарствени препарати, които се предлагат на Третия свят. Медикаментите са в основата на най-големите скандали в Африка. Ако нещо олицетворява най-пълно бездушието на Запада към страданията на африканците, това е ужасяващият недостиг тъкмо на медикаментите, от които има най-голяма нужда, както и безобразно високите цени, на които фармацевтичните компании продават стоката си през последните трийсет години. — Той отново цитира Теса, но този път с нищо не показва, че това е цитат. — Сигурен съм, че самият Арнолд е написал десетки подобни писма.
— Това беше скрито, отделно от останалите — поправя го Роб. — Навито на руло с няколко страници технически описания, от които не разбрахме абсолютно нищо.
— Да се надяваме, че Арнолд ще ви ги дешифрира, когато се върне — отвръща нацупено Джъстин, който дори не си дава труд да прикрие отвращението си от факта, че тия двамата са тършували из вещите на Блум в негово отсъствие и са чели кореспонденцията му.
— Теса имаше собствен лаптоп, нали? — продължава разпита Лесли.
— Да, така е.
— Каква марка?
— Не мога да кажа точно. Знам само, че беше малък, сив на цвят и японски.
Лъже. При това без да му мигне окото. Те го знаят; и той знае, че те го знаят. По лицата на двамата се изписва разочарование; загубено е приятелското доверие помежду им. Лицето на Джъстин остава непроменено; изразът му на упорито предизвикателство е едва прикрит от дипломатическата учтивост. Той се е готвил за този двубой в продължение на дни и нощи, като тайничко се е надявал, че до него все пак няма да се стигне.
— Тя го държеше в кабинета си, нали? Заедно с всичките си записки, тетрадки, с дъската си за съобщения и резултатите от разследванията.
— Да, когато не го носеше със себе си.
— А писмата си… информациите си на него ли пишеше?
— Мисля, че да.
— И от него изпращаше електронната си поща?
— Доста често.
— А вадеше ли си разпечатки?
— Понякога.
— Преди пет-шест месеца Теса е написала един доста обемист документ, около осемнайсет страници плюс няколко приложения. Жалба относно констатирана професионална недобросъвестност. Доколкото знаем, нещо, свързано със здравната или фармацевтичната практика, може би и е двете. Въз основа на действителен случай, описващ много сериозен инцидент, разиграл се тук, в Кения. Показвала ли ти е нещо такова?
— Не.
— Нито пък си го чел сам, искам да кажа, без нейно знание?
— Не.
— Значи не знаеш нищо по въпроса. Това ли искаш да кажеш?
— Боя се, че да. — Последното е изречено е извинителна усмивка.
— Просто се чудим дали това не би могло да има нещо общо е тежкото престъпление, което тя си е мислела, че разследва.
— Разбирам.
— И дали „Трите пчели“ не са замесени по някакъв начин в това престъпление.
— Няма нищо невъзможно.
— Само че тя не ви е показвала нищо такова, нали? — не се отказва Лесли.
— Както вече неведнъж ви казах, Лесли, не, не ми е показвала. — Джъстин за малко не добавя „уважаема госпожо“.
— Смятате ли, че „Трите пчели“ са замесени по някакъв начин?
— Уви, нямам никаква представа.
Само че има. Пълна представа. Това се случи по онова ужасно време, когато той си казваше, че е на път да я загуби; по времето, когато младото й лице се втвърдяваше с всеки изминал ден, а в очите й блестеше решимостта на фанатик; по времето, когато тя прекарваше по цели нощи, сгърбена над лаптопа в малкия си кабинет, заобиколена от купища хартии, надписани, номерирани и нашарени с тайнствени обозначения като адвокатско досие; по времето, когато тя се хранеше, без да вижда какво слага в устата си, после се връщаше към работата си, без дори да му каже „лека нощ“; по времето, когато пред вратата на къщата им безмълвно чакаха да ги приеме плахи селяни от провинцията, после сядаха с нея на верандата и ядяха от храната, която Мустафа им поднасяше.
— Значи тя никога не ви е
— Боя се, че никога.
— Или пък във ваше присъствие, да кажем, на Арнолд или Гита?
— През последните месеци Теса и Арнолд държаха Гита някак настрана, предполагам, че за нейно добро. Що се отнася до мен, струва ми се, че те всъщност не ми се доверяваха много. Може би си мислеха, че ако се стигне до конфликт на интересите, аз ще остана лоялен към короната.
— А щяхте ли наистина?
Как ли пък не, мисли си той. Но отговорът му съдържа точно дозата двусмислие, която очакват да чуят:
— Доколкото не съм запознат с конкретния документ, боя се, че не мога да отговоря на този
