дървояди; по стените висяха маслените образи на знатни предци. Само след два часа двуезични чиновници щяха дискретно да мърморят в оплютите, мазни телефонни слушалки, а млади нимфи да се борят с модерната компютърна техника. Но в седем сутринта Илай Плейс пустееше, ако не се брояха дузината коли, паркирани по протежение на бордюра, и премигващата жълта светлина в криптата на близкия параклис. Превити под тежестта на багажа на Джъстин, двамата мъже се закатериха по скърцащите стълби към офиса на Хам на четвъртия етаж, а оттам до малкия отшелнически апартамент на тавана, току под покрива на сградата. На стената в тясната дневна-кухня-трапезария висеше снимка на един значително по-слаб Хам, триумфално вкарващ гол под възторжените викове на тълпа състуденти. В миниатюрната спалня, където Джъстин влезе да се преоблече, Хам и Мег разрязваха триетажната си сватбена торта, а зад тях италиански пажове с прилепнали клинове надуваха излъскани фанфари. И накрая, в микроскопичната баня, където си взе душ, висеше нескопосано нарисувана маслена картина, изобразяваща семейния дом на Хам в студена Нортумбрия — гледка, която най-добре обясняваше безпаричието на домакина му.

— Тоя гаден вятър отнесе покрива от северното крило, неговата мамица! — гордо изрева Хам от кухнята, докато чупеше яйца и гръмко хлопаше с тиганите. — Комини, керемиди, ветропоказател, часовник, всичко отиде. Добре, че Мег я нямаше вкъщи. Ако се бе случила долу, в градината, шпилът на ветропоказателя щеше да й се забие между лопатките като едното нищо.

Джъстин пусна крана на горещата вода и си ощави китката.

— Представям си колко се е изплашила — съчувствено отвърна той, докато трескаво въртеше студения кран.

— Тя ми изпрати една книжка за Коледа, направо страхотия. — Гръмовният глас на Хам долетя до него през цвърченето на бекона. — Не Мег. Тес ми я изпрати за Коледа. На теб показвала ли я е? А?

— Не помня, Хам. Всъщност май не. — Джъстин си търкаше главата със сапун, тъй като в банята нямаше шампоан.

— Някакъв индийски мистик. Рахми някой си. Звучи ли ти познато? Сега ще погледна как точно му викат.

— Боя се, че не.

— Един вид как да се обичаме, без да се обвързваме прекалено. Доста объркано ми се видя.

С подлютени от сапуна очи Джъстин изръмжа разбиращо.

— „Свобода, любов и действие“. Това й е заглавието. Какво да правя с една гола свобода, любов и тъй нататък? Ами че аз съм женен бе, неговата мамица! Жена ми ще ражда скоро. Освен това съм и католик. Тес също беше католичка, преди да се откаже от религията. Голяма тарикатка се извъди!

— Предполагам, че е искала да ти се отблагодари за всичкото тичане, дето му хвърли заради нея. — Джъстин се надяваше, че моментът е подходящ и гласът му звучи достатъчно равнодушно. Зад стената настъпи тишина, нарушавана само от цвъртенето на мазнината в тиганите. До Джъстин достигна миризма на загоряло, придружена от диви нецензурни крясъци.

— За какво тичане говориш? — запита накрая Хам; в гласа му се прокрадваше подозрение. — Аз пък си мислех, че ти нищо не знаеш, поне такава беше идеята. Това си беше лична тайна на Теса. „Да не се намесва никакъв Джъстин“ — такива й бяха инструкциите. Във всяко нейно писмо имаше по нещо в тоя дух. Като задължителните надписи по опаковките за цигари.

Джъстин напипа слепешком пешкира, но от триенето очите го засмъдяха още по-силно.

— Не че знаех нещо конкретно, Хам. Просто се досещах — обясни той през стената със същото престорено равнодушие. — Какво те караше да правиш? Да ходиш да взривяваш парламента? Да сипваш отрова в язовирите? — Никакъв отговор. Хам беше изцяло погълнат от приготвянето на закуската. Джъстин опипом ровеше в багажа си за чиста риза. — Само не ми казвай, че те е молила да разпространяваш подривни листовки за опрощаване дълговете на Третия свят — добави той.

— Някакви скапани фирмени архиви — достигна до него отговорът на Хам, заглушен от поредното тряскане на тигани. — За теб едно яйце ли да сложа или две? От нашите кокошки са.

— Едно стига, благодаря. Та за какви архиви става въпрос?

— Само с това ме занимаваше. Тъкмо си кажа, че нямам какво да правя и може да се отпусна и да надебелея, и — бум! — пристига съобщение за някакви си фирмени архиви. — Поредният трясък на тигани отклони вниманието на Хам в друга посока. — Разказвал ли съм ти как тя ме мамеше на тенис? Още навремето, в Торино. Истината ти казвам! С тази фръцла играехме на вързано и тя при всеки удар вика: „Аут.“ Може да е на цял метър навътре, а тя: „Аут!“ „Аз съм италианка — вика. — Позволено ми е.“ — „Каква италианка си ти? — викам й аз. — Та ти си чиста англичанка, същата като мен.“ Един господ знае какво щях да правя, ако бях спечелил мач. Сигурно щях доброволно да се откажа. Глупости, не! Тя нямаше да ме остави да спечеля, по-скоро щеше да ми отреже главата. Ах, божичко, Джъстин, извинявай!

Когато Джъстин пристъпи в дневната-трапезария, на масата пред него се извисяваше мазна купчина бекон, яйца, печени наденички, препържен хляб и домати. Хам стоеше като вкаменен, закрил устата си с ръка, ужасен и съкрушен от нескопосаната си метафора.

— Та за какви фирми все пак ставаше дума, Хам? И недей да ми се пулиш такъв. Отяжда ми се, като те гледам.

— Ставаше дума за правата на собственост — промълви Хам през дебелите пръсти на ръката си, докато тялото му бавно се отпусна върху стола от другата страна на миниатюрната кухненска маса. — Цялата работа беше в това чии са правата на собственост върху две пикливи фирми, регистрирани на остров Ман. Знаеш ли някой друг да й е викал Тес? — запита той, все още смутен от гафа. — Освен мен де.

— Не съм чувал. Във всеки случай не вярвам и тя да е чувала, нямаше да го допусне. Името Тес си беше твоя запазена територия.

— Толкова я обичах, душата си давах за нея!

— И тя много те обичаше. Та за какви фирми става въпрос?

— За интелектуална собственост. Не си мисли, че съм искал да я чукам или нещо такова. Прекалено близки бяхме.

— И с Блум беше така, ако случайно си се чудил.

— Това ли е официалната версия?

— Нито пък е вярно, че той е убиецът. Той е толкова убиец, колкото и аз.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Хам се поразведри.

— Мойта Мег не беше никак сигурна. Ама тя не познаваше Тес колкото мен, нали разбираш? Нашата връзка беше специална. Не може да се повтори. „Теса има приятелчета — виках й. — Просто приятелчета. Сексът няма нищо общо.“ Ще й предам това, което ми каза. Много ще се зарадва. Всичката тая помия в пресата направо ни побърка и двамата.

— Та къде бяха регистрирани тези фирми? Как се казваха? Не им ли помниш имената?

— Помня ги, разбира се. Как няма да ги помня, че нали нашата Тес ми ги набиваше в главата през ден.

Хам наливаше чая с две ръце — с едната стискаше дръжката на чайника, а с другата подпираше капака да не падне. Когато приключи с тази деликатна операция, той с недоволно ръмжене се облегна назад на стола си, като продължаваше да стиска чайника, после изведнъж се наведе напред като бик, който се готви да нападне.

— Добре де — започна настървено той. — В кой бранш според теб трябва да се търси най-потайната, най-лицемерна, лъжлива, измамническа шайка корпоративни тарикати, които имам съмнителното удоволствие да познавам?

— Във военната промишленост — предположи Джъстин без особена оригиналност.

— Не позна. Сред фармацевтичните компании. Те военната промишленост ще я купят и продадат като нищо. Само че аз ги спипах. Знаех, че рано или късно ще ги спипам. „Лорфарма“ и „Фармабиър“.

— Какво?

— Пишеше го черно на бяло в някакъв медицински парцал. От „Лорфарма“ разработили формулата, а от „Фармабиър“ притежавали технологията за производство. Знаех си, че ще ги спипам тия негодници. Отде ги измислят тия шантави имена само!