линия в министерството. Наистина ли сте в състояние да разговаряте смислено? На ваше място аз не бих могла.

— Чудех се дали не сте научили нещо за Арнолд.

— Арнолд? Ах, да, загадъчният мистър Блум. Боя се, че нищичко не знам. Страхуваме се от най- лошото — каза тя, без да уточнява кое според нея би било най-лошото. — И все пак, той не е британски поданик, доколкото знам? — И добави, видимо облекчена: — Така че нека оставим доблестните белгийци да се погрижат за своя човек.

Кабинетът й беше с височина на два обикновени етажа, с позлатени фризове и черни радиатори от времето на войната, и балконче, което гледаше към една уединена градинка. Имаше и две кресла, а върху облегалката на едното бе поставена жилетката на Алисън Ландсбъри, за да не сбърка някой и да седне на него. Имаше и предварително приготвено кафе в термос, за да не се нарушава интимността на срещата им. Във въздуха висеше неуловимият дъх на други лица, които току-що са си отишли. Четири години като пълномощен министър в Брюксел, три като съветник по отбраната във Вашингтон, преговори си наум Джъстин, цитирайки от официалната сводка. Още три в Лондон, прикрепена към Обединената разузнавателна комисия. Назначена преди шест месеца като главен кадровик на министерството. Единствените послания, разменени помежду ни: едно писмо (оставено без последствия), с което ме приканва да посвия юздите на жена си. Един факс (получен твърде късно), с който ми забранява да посещавам собствения си дом. Джъстин се замисли как ли всъщност изглежда домът на Алисън Ландсбъри и си представи апартамент в една от тузарските сгради от червени тухли в квартала зад „Хародс“, в удобна близост до бриджклуба. Беше жилеста, петдесет и шест годишна, облечена в черно — явно в памет на Теса. На средния пръст на лявата си ръка носеше мъжки пръстен с печат. Джъстин предположи, че е на баща й. На стената в рамка висеше нейна снимка, на която караше двуколка. И още една — не много уместна предвид на обстоятелствата, каза си Джъстин, — на която се ръкуваше с Хелмут Кол. Скоро ще станеш патрон на девически колеж и към теб ще се обръщат с „лейди Алисън“, помисли си той.

— Цяла сутрин премислях всички неща, които за нищо на света не бих ти казала, Джъстин — започна тя, като извиси глас сякаш за да я чуят и от задните редици. — И всички неща, по които е още рано да търсим споразумение помежду си. Например за нищо на света не бих те запитала как виждаш бъдещето си. Нито пък бих ти казала как ние го виждаме. Всички ние все още сме твърде потиснати за подобни разговори — заключи тя, доволна от красноречието си. — Между другото, аз съм като аквариум. Прозрачна отвсякъде. При мен няма нищо скрито. — На масата пред нея имаше лаптоп, който като нищо можеше да е и на Теса. Докато говореше, тя от време на време мушкаше плоския екран със сребриста показалчица, закривена на върха като игла за плетене на една кука. — Има обаче някои неща, които съм длъжна да ти кажа и смятам да го сторя още сега. — Муш с куката. — Така. Първото нещо, което ще ти кажа, се нарича безсрочен отпуск по болест. Безсрочен, защото зависи, разбира се, от мнението на лекарите. По болест, защото ти си болен. Независимо дали го съзнаваш, или не, ти си силно травмиран. — Така значи, казаха ли ти го! Муш още веднъж. — Ние също даваме психологически консултации и оказваме помощ на нуждаещи се. Боя се, че сме натрупали доста богат опит, защото нуждаещи се не липсват. — Печална усмивка и поредно мушване с куката. — Доктор Шанд. Отвън Емили ще ти даде координатите на доктор Шанд. Записали сме ти предварително час за утре в единайсет, но можеш да го смениш, ако не ти е удобен. На Харли Стрийт, къде другаде? Доктор Шанд е жена, надявам се, че нямаш нищо против.

— Никак даже — отвърна сговорчиво Джъстин.

— Къде си отседнал?

— В нашата къща. Тоест в моята. В Челси. Днес се нанасям.

Тя се намръщи.

— Но това не е семейното ви жилище, нали?

— Това е жилището на Теса.

— Аха, разбирам. Но баща ти нямаше ли къща на Лорд Норт Стрийт? Доста красива сграда, ако правилно съм запомнила.

— Продаде я, преди да почине.

— Значи смяташ да живееш в Челси.

— Засега.

— В такъв случай Емили ще трябва да вземе координатите и на тази къща, ако обичаш.

Вниманието й отново се пренесе към компютърния екран. Дали четеше нещо от него, или се опитваше да се скрие вътре?

— Доктор Шанд не дава еднократни консултации, тя провежда цял курс на лечение. Индивидуална или групова терапия, според случая. Насърчава общуване между пациенти със сходни оплаквания. В пълно съответствие със съображенията за национална сигурност, разбира се. — Муш. — А ако пък ти трябва свещеник, ние разполагаме със свещеници от всички религии, така че само ни кажи. Всички те са проверени хора и пред тях може да се говори свободно на всякакви теми. Трябва да се използват всички възможности, стига да не вредят на националната сигурност, така поне смятаме ние. Ако доктор Шанд не ти подхожда, ще ти намерим друг специалист, ти само кажи.

Като нищо ще ми назначиш и акупунктура, помисли си Джъстин. Ала в друго, отдалечено кътче на съзнанието си той се питаше защо ли й трябва да му урежда проверени изповедници, ако той няма никакви тайни за изповядване.

— Ах, да не забравя. Трябва ли ти убежище? — Муш с куката.

— Моля?

— Закътана къща. — Тя акцентира прилагателното закътана. — Някое тихо местенце, далеч от света, където да се скриеш, докато отмине истерията. Където можеш да останеш в пълна анонимност, да си възстановиш душевното равновесие, да се разхождаш на воля из природата, да прескачаш до Лондон, когато ни дотрябваш или ние на теб, и да се връщаш вечер обратно. Тъкмо такова се предлага в момента. Не съвсем безплатно, но много изгодно, субсидирано от правителството на Нейно величество. Може би ще искаш да се посъветваш с доктор Шанд, преди да решиш?

— Ами, ако кажете…

— Вече казах. — Муш. — В последно време ти си претърпял серия от жестоки публични унижения. Как по твоя преценка ти се отразява това?

— Страхувам се, че не съм се появявал много на публични места. Ако си спомняте, лично вие наредихте да се крия.

— Но въпреки това си преживял много. Никой не обича да бъде смятан за измамен съпруг, никой не обича вестниците да се ровят в сексуалния му живот. И все пак ти не ни мразиш. Не се чувстваш гневен, озлобен или унизен. Нямаш намерение да си отмъщаваш. Смяташ да надживееш всичко и да гледаш напред. Разбира се, че така смяташ. Ти си стар служител на министерството.

Несигурен дали последното беше въпрос, укор или просто констатация за издръжливостта му, Джъстин не отговори, като вместо това предпочете да съсредоточи вниманието си върху обречената бегония, която се задъхваше в една саксия, поставена прекалено близо до радиатора.

— Тук някъде имах една докладна от отдел „Кадри“. Искаш ли да чуеш какво пише, или ще ти дойде твърде много за днес? — Тя все пак му подаде докладната. — Разбира се, продължаваш да получаваш заплатата си в пълен размер. Боя се обаче, че семейните надбавки са прекратени, считано от деня, в който си престанал да бъдеш семеен. Това са неща, които просто трябва да приемем, Джъстин, и според моя немалък опит колкото по-рано, толкова по-добре. Получаваш и обичайната сума за аклиматизация при завръщане в родината до изясняване на евентуалното ти преназначение, но само в единичен размер. Е, Джъстин, мисля, че това на първо време ти стига.

— Като пари?

— Като информация, която човек в твоето положение може да смели за един ден.

— Защо? Още нещо ли има?

Тя остави показалката и го погледна право в очите. Преди години Джъстин бе имал дързостта да направи рекламация в един универсален магазин на Пикадили и бе изпитал върху себе си подобен поглед от страна на управителя.