компютърът е у вас, сложете кръстче в квадрат А, ако ли пък не — в квадрат Б. Беше също така и заповед, и предизвикателство. А доколкото можеше да се съди по втренчения й небесносин поглед, и заплаха.

— А също и всички дискети, ако обичаш — добави тя, когато той не отговори веднага. — Тя си вършеше добре работата, беше компетентен юрист, което усложнява ситуацията още повече. Така или иначе, със сигурност си е архивирала копия от всички файлове, които са представлявали интерес за нея. При създалите се обстоятелства тези дискети също представляват заплаха за националната сигурност и ние бихме желали да ги получим.

— Няма никакви дискети. По-точно нямаше.

— Разбира се, че е имало. Как може да е ползвала компютър, без да архивира файловете на дискети?

— Търсих къде ли не. Просто не намерих нищо.

— Много странно, наистина.

— Нали? И аз мисля така.

— При това положение, виж какво ще те помоля да направиш, Джъстин. Просто ни донеси всичко, с което разполагаш, веднага след като се нанесеш и си разопаковаш нещата. А пък ние ще се оправяме оттам нататък. Така ще ти спестим неприятностите и отговорността. Става ли? Значи се разбрахме. Всичко, което няма отношение към нашите опасения, си е твое и само твое. Ние ще ти направим разпечатки на всеки документ и ще ти ги предадем на ръка. Никой няма да ти ги чете, анализира или запаметява наизуст. Да изпратя ли някого с теб още сега? Това ще ти помогне ли? Да или не?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен, че ти трябва втори човек? Би трябвало да си. Някой колега от твоя ранг, който добре те разбира и ти съчувства? Някой, на когото изцяло можеш да се довериш? Сега вече сигурен ли си?

— Компютърът беше на Теса, нали разбирате? Тя си го беше купила, тя го използваше.

— Е, и?

— Ами просто не съм сигурен дали имате право да ме молите за подобно нещо. Да ви предоставя нейни лични вещи, с които да разполагате както си искате, просто защото тя е мъртва и не може да откаже. — Спеше му се. Той притвори очи за момент, после разтърси глава, за да се разсъни. — Във всеки случай този въпрос засега не стои.

— Защо да не стои, ако мога да попитам?

— Защото компютърът не е у мен. — Той се изправи толкова внезапно, че сам се изненада, но имаше нужда да се протегне и да вдъхне глътка чист въздух. — Най-вероятно кенийската полиция го е откраднала. Те крадат каквото им попадне. Благодаря ви, Алисън. Бяхте много любезна.

На гардероба му отне малко по-дълго време от обичайното, за да си получи обратно чантата.

— Извинете ме, че си тръгвам преждевременно — подметна той, докато чакаше.

— Няма такова нещо, сър — припряно отвърна гардеробиерът и се изчерви.

— Джъстин, скъпи ми приятелю! — Джъстин тъкмо бе отворил уста, за да каже името си на портиера на клуба, когато Пелегрин го изпревари; с тежки стъпки той му се притече на помощ по парадното стълбище, усмихнат с неотразимата си усмивка на професионален добряк, и отдалеч се провикна: — Той е с мен, Джими, вземи му чантата и ми го дай тук. — После енергично разтърси ръката на Джъстин, докато с другата ръка го обгърна през раменете с мощен, недотам английски жест на приятелство и съчувствие. — Във форма ли си? — запита го той по-тихо, като най-напред се огледа, за да се убеди, че в близост до тях няма никой. — Можем да се разходим из парка, ако предпочиташ. Или някой друг път? Ти само кажи.

— Няма нужда, Бърнард. Наистина.

— След оная вещица Ландсбъри сигурно се чувстваш като парцал?

— Ни най-малко.

— Запазил съм маса за двама в трапезарията. Има и бюфет, но там се яде на коляно и са само пенсионери, дето още хленчат по Суец. Ще ходиш ли до тоалетната?

Трапезарията приличаше на гигантска натруфена катафалка с изографисани херувими, прехвръкващи по таван от яркосиньо небе. Мястото, което Пелегрин бе избрал за свещенодействието на обяда, се намираше в един ъгъл, отчасти скрит от полирана гранитна колона и меланхолична драконова палма в сандък. На масите около тях съсредоточено обядваше неизменното братство на Уайтхол с костюми в метално сиво и колежански подстрижки. Това е моят свят, бе й обяснил Джъстин навремето. Когато се ожених за теб, аз все още бях един от тях.

— Я най-напред да отхвърлим важните задачи — тържествено предложи Пелегрин, след като смуглият карибски келнер с мораво сако церемониално им бе поднесъл менютата, оформени като хилки за пинг-понг. Тактичен както винаги, Пелегрин искаше да даде на двамата възможност да посвикнат един с друг, като същевременно се занимават с менюто, така че да не им се налага да си срещат прекалено често погледите. — Полетът поносим ли беше?

— Напълно, благодаря. Преместиха ме в първа класа.

— Прекрасно, прекрасно. Прекрасно момиче, Джъстин — промърмори Пелегрин, вдигнал менюто хилка пред лицето си като параван. — Повече нищо няма да кажа.

— Благодаря ти, Бърнард.

— Висок дух, силен кураж. Майната му на останалото. Месо или риба? Днес е понеделник. Какво ядеше там?

Джъстин познаваше Бърнард Пелегрин, макар и с големи прекъсвания, от началото на дипломатическата си кариера. Беше служил с него в Отава, бяха се засекли за кратко време в Бейрут. В Лондон бяха посещавали заедно курс по оцеляване на заложници и си бяха разменяли безценни съвети, като например как да познаеш, че те следи група въоръжени бандити, които не се боят от смъртта; как да запазиш достойнството си, когато си с вързани очи, ръце и крака и си натикан в багажника на движещ се мерцедес; кой е най-добрият начин да скочиш от висок прозорец, ако стълбището е блокирано, но поне краката ти са свободни.

— Всички журналисти са помияри — обяви авторитетно Пелегрин, все още заровил глава в менюто. — Знаеш ли какво съм намислил да направя някой ден? Ще организирам денонощно наблюдение над тия нахални копелета. Същото, което те направиха с теб, ще им го върна тъпкано. Ще наема няколко биячи да дебнат пред входните врати на ония тежкари от „Гардиън“ или „Нюз ъф дъ Уърлд“, докато си чукат вътре курвите. Да снимат децата им, когато отиват на училище. Да питат жените им как е техният старец в леглото. Ще им покажа аз на тия тъпанари как се чувства човек, когато му досаждат. Не ти ли идваше на моменти да вземеш една картечница и да ги подпукаш от прозореца?

— Всъщност, не.

— И аз не бих го направил. Това са едни неграмотни лъжци и лицемери. Филето от херинга си го бива. От пушената змиорка получавам газове. Панираната писия също е вкусна, ако изобщо обичаш писия. Кажи им да ти я запекат на скарата. — Той драскаше нещо в бележник с неговото име, сър Бърнард П., напечатано с главни букви на всяка страница, като вляво бяха записани названията на ястията, а отдясно имаше колонка от квадратчета, където да се отбележи поръчката. Най-отдолу беше предвидено място за подписа му като член на клуба.

— Бих взел писия. — Пелегрин никога не изслушва събеседника си, спомни си Джъстин. Тъкмо затова си е създал реноме на ловък и безкомпромисен преговарящ.

— На скара?

— Панирана.

— Ландсбъри беше ли във форма?

— В олимпийска.

— Каза ли ти, че е като аквариум?

— Боя се, че да.

— Много държи да наблюдава твоя случай. Говорихте ли за бъдещето?

— Аз съм травмиран и в безсрочен отпуск по болест.

— Скариди?

— Предпочитам авокадо, благодаря — каза Джъстин и видя как Пелегрин отбеляза два пъти коктейл от

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату