— Значи не ти го е показвала. Големия си труд. Техния голям труд, ако ми позволиш. Това е, което имаш да кажеш по въпроса, и не се отказваш от думите си. Правилно ли съм разбрал?

— Какъв труд? И от полицията ме питаха за някакъв труд. А също и Алисън Ландсбъри, макар и със заобикалки. Какъв труд? — Джъстин се правеше на наивен и започваше сам да си вярва. Отново се опитваше да изкопчи информация, но много предпазливо.

— Значи дори и на теб не ти го е показвала, а само на Санди — каза Пелегрин, като прокара тази информация с глътка вино. — Това ли очакваш да повярвам?

— Какво? — Джъстин се надигна рязко на стола си.

— Ами да. Тайни разговори, срещи, всичко. Както си му е редът. Съжалявам, мислех, че знаеш.

Но сега си доволен, че не съм знаел, помисли си Джъстин, без да откъсва озадачения си поглед от Пелегрин.

— И какво е направил Санди с материала?

— Показал го на Портър. Портър се разтреперил. Той взима решения веднъж в годината, прокарвайки ги с много вода. Та Санди ми го препрати. Съвместен труд с гриф „Поверително“. Грифът е бил поставен не от Санди, а от Теса и Блум. Повръща ми се от хуманитарни светци. Между другото, ако искаш да се поразтушиш, ела на пикника за международни бюрократи. Извинявай, отклоних се.

— И ти какво направи с него? За бога, Бърнард! — Аз съм заблуденият вдовец на края на нервите си. Оскърбеният наивник, нищо, че не съм чак толкова наивен, колкото изглеждам. Възмутеният съпруг, изоставен от своята развратна жена и унизен от нейния любовник. — Ще ми каже ли най-после някой за какво всъщност става дума? — продължи той със същия гневен тон. — Цяла вечност бях нещо като арестант у Санди, а той не обели и дума за някакви тайни срещи с Теса, с Арнолд или с някой друг. За какъв труд става въпрос? На каква тема е този труд? — Той продължаваше да опипва за информация.

Пелегрин се усмихна още веднъж. Още два пъти. Три.

— Значи нищо не знаеш. Много добре.

— Точно така. Нищо не знам. Всичко ми е като мъгла.

— Да живееш с такова момиче, наполовина на годините ти, умно, освободено, отракано, и нито веднъж да не ти хрумне да я запиташ с какво се занимава?

Пелегрин е ядосан, каза си Джъстин. Също като Ландсбъри. И като мен. Всички сме ядосани и не се опитваме да го крием.

— Не, не я питах. Само че тя не беше наполовина на годините ми.

— И нито веднъж не надникна в дневника й, нито веднъж не вдигна уж случайно слушалката на втория телефон? Нито веднъж не прочете кореспонденцията й, не отвори в компютъра й? Нищо?

— Нищо. Отговорът на всички въпроси е: не.

Пелегрин говореше сякаш на себе си, без да откъсва поглед от Джъстин.

— Значи до теб нищичко не достигаше. Ни чул, ни видял, а? Изумително! — Той почти не си даваше труд да скрие сарказма си.

— Тя беше юрист, Бърнард. Не беше дете. Беше извънредно квалифицирана и много интелигентна юристка. Или си забравил?

— Така ли? Не мисля, че съм забравил. — Пелегрин си сложи очилата за четене, за да обезкости рибата пред себе си. С ножа и вилицата той отдели гръбнака, вдигна го нагоре и едва тогава се заоглежда безпомощно като инвалид с надеждата, че келнерът ще го забележи и ще му донесе допълнителна чинийка за костите. — Да се надяваме, че освен Санди не е занимавала никой друг с изложенията си. Тя се бе захванала направо с главния играч, знаем това със сигурност.

— С какъв главен играч? Имаш предвид с теб!

— С Къртис. Със самия Кени Кей, великия мъж. — Пелегрин внимателно положи гръбнака върху появилата се изневиделица чинийка. — Истинско чудо е, че не се е хвърлила пред конете му на състезанията. Но го е изпяла в Брюксел, в ООН, по телевизията, където й падне. Едно момиче като нея си наумява, че е призвано да спасява човечеството, и тръгва да го спасява, потегля на кръстоносен поход и пет пари не дава за последствията.

— Не е вярно — възрази Джъстин, у когото изумлението се бореше с нарастващата ярост.

— Какво каза?

— Теса полагаше големи усилия, за да ме предпази. А също и страната си.

— Как? Като се рови в мръсотията? Като прави от мухата слон? Като досажда на шефа на мъжа си? Като нахлува в кабинетите на свръхзаети мениджъри на компании, и то под ръка с оня тип Блум? Аз не бих нарекъл това стремеж на една жена да предпази съпруга си, а по-скоро най-бързия и сигурен начин да провали кариерата му. Не че и без това кариерата ти бе кой знае колко обещаваща, ако трябва да сме съвсем честни. — Глътка газирана вода за освежаване на гърлото. — Така. Сега вече разбрах. — Двойна усмивка. — Ти наистина не знаеш нищо за страничните й занимания. И продължаваш да го твърдиш.

— Точно така. Нищо не знам. И го твърдя. Аз съм напълно изумен и объркан. От полицията ме питат, Алисън ме пита, ти ме питаш… Наистина ли съм бил в неведение през цялото време? Отговорът е: Да, наистина. Бях и все още съм.

Пелегрин вече клатеше глава, развеселен и невярващ.

— Виж какво, старче. Изслушай ме. Не че имам нещо против теб. Нито пък Алисън. Та значи идват при теб ония двамата. Теса и Арнолд. Хванати за ръце. „Помагай, Джъстин. Изобличихме престъпника. Стара, реномирана британска компания трови беззащитни кенийци, използва ги като морски свинчета, един господ знае какви ги върши с тях. Цели села обезлюдени, трупове се валят по земята, и ето ти доказателствата, черно на бяло! Ти само ги прочети.“ Така ли беше?

— Нищо подобно не е ставало.

— Не съм свършил още. Джъстин, никой не се опитва да те натопи. Тук си между свои. Всички сме ти приятели.

— Забелязах вече.

— Та ти значи ги изслушваш, какъвто си добряк. Прочиташ зловещия им сценарий за Страшния съд от осемнайсет страници и обявяваш, че май нещо им хлопа дъската. Намерили са идеалната тактика, ако искат да съсипят британско-кенийските отношения за следващите двайсет години. Правилно, много умно. Ако Сели се бе опитала да ми свие такъв номер, здравата щях да й насиня задника. И също като теб щях да се преструвам, че нищо не се е случило, че с никого не съм се срещал, което щеше да си бъде вярно. Нали така? Ние ще забравим всичко също толкова бързо, както и ти. Досието ти си остава чисто, черната ти точка от тефтера на Алисън е заличена. Съгласен?

— Никой не се е обръщал към мен, Бърнард. Никой не ми е пробутвал историите си, никакви сценарии за Страшния съд, както ти се изразяваш, не съм виждал. Нито на Теса, нито на Блум, нито на когото и да било. За мен всичко това е пълна мистерия.

— Онази девойка Гита Пиърсън. Коя, по дяволите, е тя?

— Младша служителка в Политическия отдел. Англо-индийка. От местнонаетия персонал. Много интелигентно момиче. Майка й е лекарка. Защо?

— Извън това?

— Приятелка на Теса. Също и моя.

— Тя дали го е виждала?

— Доклада ли? Сигурен съм, че не.

— Защо мислиш така?

— Теса нямаше да й го покаже.

— Но го е показвала на Санди Удроу…

— Гита е твърде крехка. Опитва се да направи кариера при нас. Теса за нищо на света не би я поставила в деликатно положение.

Пелегрин имаше нужда от още сол. Той изсипа малка купчинка сол върху лявата си длан и с двата пръста на дясната ръка я разпредели внимателно върху чинията, след което изтупа ръцете си една в друга.

— Както и да е. Ти поне се отърва — напомни той, сякаш за Джъстин това бе нещо като утешителна