въпрос.

— И все пак въпросният документ със сигурност е разпечатан от лаптопа, нали така?

— Много е възможно. Или пък от лаптопа на Блум. Или на някой приятел.

— Та къде е лаптопът?

Безупречно изпълнение. Удроу би могъл да се поучи от своя подчинен. Никакво потрепване на тялото или гласа, никаква пресилена пауза за поемане на дъх.

— Търсих го в списъка на личните й вещи, който получих от кенийската полиция, но напразно. Не можах да го открия, просто не фигурира. Много съжалявам.

— В Локи не са я видели да носи лаптоп — казва Лесли.

— Може би, но там никой не е проверявал личния й багаж.

— Във всеки случай никой от персонала на „Оазис“ не я е видял да носи лаптоп. Когато я закарахте до летището, той у нея ли беше?

— Тя беше с раницата, която винаги вземаше със себе си, когато пътуваше. Раницата също изчезна. Имаше и по-малка ръчна чанта, в която би могъл да се побере лаптоп. Понякога тя го носеше в тази чанта. В страна като Кения не е препоръчително сама жена да се показва на публични места със скъпа електронна апаратура.

— Само че тогава тя не е била сама! — напомня му Роб. В стаята настъпва продължителна тишина — толкова продължителна, че всички с вълнение чакат кой пръв ще я наруши.

— Джъстин — проговаря най-после Лесли, — когато посетихте къщата си миналия вторник, придружен от Удроу, какви вещи взехте със себе си?

Джъстин се преструва, че се мъчи да си спомни.

— Ами… семейни документи… частна кореспонденция във връзка с банковите сметки на Теса… няколко ризи, чорапи… един тъмен костюм за погребението… някои дрънкулки със сантиментална стойност… две вратовръзки.

— Друго?

— Нищо, за което се сещам в момента. Не, нищо.

— Нещо, за което не се сещаш? — дразни го Роб.

Джъстин се усмихва уморено и не отговаря.

— Говорихме с Мустафа — казва Лесли. — Попитахме го: Мустафа, къде е лаптопът на мис Теса? Даде ни противоречиви отговори. Ту Теса го била взела със себе си, ту не го била вземала, ту журналистите го били откраднали впоследствие. Единственият човек, когото не спомена, сте вие. Ние пък си казахме, че се опитва да ви прикрие, при това не много умело.

— Аз пък бих казал, че така ви се пада, след като се опитвате да притискате домашната прислуга.

— Не сме го притискали — отвръща Лесли; в гласа й за пръв път се долавя раздразнение. — Напротив, държахме се извънредно внимателно. Попитахме го и за дъската й за съобщения. Защо по нея има толкова кабарчета и дупки от кабарчета, а никакви забодени бележки? Аз ги разтребих, вика. Сам ги бил разтребил, без чужда помощ. Не чете английски, няма право да се докосва без разрешение до личните й вещи, а изведнъж взел, че й разтребил дъската за съобщения. А какво направи с бележките, питаме го ние. Изгорих ги, вика. Кой ти каза да ги изгориш? Никой. Кой ти каза да ги свалиш от дъската за съобщения? Никой. Може би мистър Джъстин? Той най-малко от всички. А пък на нас ни се струва, Джъстин, че Мустафа ви прикрива, при това не много умело. Струва ни се, че вие, а не Мустафа сте прибрали бележките. Струва ни се, че вие сте взели и лаптопа, а той само се опитва да ви прикрие.

Джъстин за пореден път е изпаднал в онова състояние на заучено спокойствие, което е едновременно добродетел и проклятие в неговата професия.

— Боя се, Лесли, че не взимате под внимание културните различия между нас. По-вероятното обяснение е, че лаптопът е отпътувал с нея за езерото Туркана.

— Бележките от дъската също, така ли? Не ми се струва много вероятно, Джъстин. А да сте взели случайно дискетите й, когато си бяхте в къщата?

На това място — но само за миг — Джъстин сваля гарда. Докато едната половина от съзнанието му е заета да отрича, другата трескаво търси отговор на собствените си въпроси.

— Не, но си признавам, че ги търсих навсякъде. В тях се съдържаше основната част от юридическата й кореспонденция. Тя често пращаше електронни писма на адвоката си по най-различни въпроси.

— Но така и не ги намерихте.

— Дискетите винаги бяха на бюрото й — протестира той, обзет от желание да сподели с тях проблема. — В една красива лакирана кутийка, подарък от същия адвокат за миналата Коледа. Те двамата са не само първи братовчеди, но и близки приятели. На кутийката имаше надпис с китайски йероглифи. Теса беше помолила някаква китайка от хуманитарните организации да й го преведе. За нейна голяма радост се оказа жлъчна тирада против омразния Запад. Предполагам, че кутийката се намира на същото място, където е и лаптопът. Най-вероятно Теса е взела и дискетите със себе си в Локикоджо.

— За какво й е притрябвало да ги взема? — пита недоверчиво Лесли.

— Не разбирам много от информационни технологии, макар че не би трябвало да е така. В полицейския списък на вещите й не се споменава нищо за дискети — подсказва той, като се надява да реагират.

Роб размисля върху казаното.

— Каквото и да е имало в дискетите, най-вероятно фигурира и в лаптопа — заявява той. — Освен ако първо го е презаписала, а след това е изтрила файловете от твърдия диск. Но защо да прави такова нещо?

— Теса беше извънредно предпазлива, казвам ви.

Поредната пауза за размисъл, към която се присъединява и Джъстин.

— Та къде значи са документите й сега? — грубовато пита Роб.

— На път за Лондон.

— С дипломатическа поща?

— С каквото сметна за най-подходящо. От Форин Офис ми оказват цялото необходимо съдействие.

Може би нещо в думите му напомня на Лесли за увъртанията на Удроу, защото тя вече седи на ръба на стола, като едва се сдържа да не избухне.

— Джъстин!

— Да, Лесли.

— Теса се занимаваше с разследвания. Не е ли така? Да оставим дискетите. Да оставим лаптопа. Къде са записките й — всичките й записки? Къде са те физически сега, в момента? — пита настойчиво тя. — Къде са бележките от дъската?

Джъстин отново играе заучената роля. На първо време той се скрива зад гримаса на доброжелателно раздразнение, с която иска да покаже, че се издига над детинщините на събеседничката си.

— Между личните ми вещи, разбира се. Ако ме питате точно в кой куфар, въпросът ви доста ще ме затрудни.

Лесли изчаква дишането й да се успокои.

— Бихме желали да ви помолим да разтворите целия си багаж, ако обичате. Бихме желали да слезем на долния етаж, още сега, и да ни покажете всичко, което сте взели от къщи във вторник.

Тя се изправя на крака. Роб също, като при това пристъпва към вратата, готов да се заеме с огледа. Само Джъстин остава неподвижен на мястото си.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Как така? — сопва се Лесли.

— По същата причина, заради която изобщо взех документите. Те са лични и от частен характер. Нямам никакво намерение да ги предоставям за оглед на вас или на когото и да било, докато не се запозная с тях лично.

По лицето на Лесли избиват червени петна.

— Ако тук беше Англия, Джъстин, щях да ви връча заповед за обиск, преди да се усетите.

— Само че, уви, тук не е Англия. Нямате право да ме обискирате, а и доколкото ми е известно, нямате никакви други права и официални правомощия.