— Във ваше присъствие ли?

— Дори не и достатъчно близо, че да мога да ги чуя. — Или поне да чуя достатъчно, добавя той наум.

Също като Лесли Роб е проточил шията си напред, за да не изпусне нито дума.

— Моля, уточнете се.

Джъстин вече уточнява. Той е сключил временно примирие с разпитващите го, сега е част от техния екип. Но предпазливостта не го напуска. В уморените му очи се чете съмнение.

— Арнолд дръпна човека настрани. Онзи, същият, със слушалките. Хвана го за ръката и го дръпна в един ъгъл. Двамата заговориха помежду си като колеги. Тихо и встрани от останалите.

— На английски ли разговаряха?

— Така мисля. Когато Арнолд говори на френски или на суахили, жестовете му са някак по-различни. — А когато говори на английски, тембърът му става по-писклив, добавя Джъстин наум.

— Опишете ни го. Оня, със слушалките — нарежда му Роб.

— Едър, широкоплещест, набит. Грубоват. Размъкнат. Смътно си спомням, че беше с велурени обувки. Стори ми се донякъде странно, че един лекар може да носи велурени обувки, макар да не можех да преценя какво точно е странното. Във всеки случай обувките съм ги запомнил. Бялата му престилка беше зацапана, не от нещо конкретно, просто така. Велурени обувки, зацапана бяла престилка, червендалесто лице. Иначе приличаше на човек от шоубизнеса. Ако не беше престилката, можеше да мине за импресарио. — И три златни пчели, позацапани, но ясно различими на предния джоб, същите като на медицинската сестра от афиша на летището, помисли си Джъстин. — Стори ми се някак засрамен — добави внезапно той и сам се изненада от думите си.

— Засрамен от какво?

— От собственото си присъствие. От това, което върши.

— Защо мислите така?

— Избягваше да поглежда към Теса. Към когото и да било от нас. Очите му шареха навсякъде, само не и към нас.

— Цвят на косата?

— Рус към рижав. Лицето му беше зачервено като на алкохолик. Рижавата коса го подсилваше. Познавате ли го? Теса много искаше да разбере кой е.

— Имаше ли брада? Мустаци?

— Беше гладко избръснат. Всъщност не. Имаше набола брада, поне на един ден. Златиста на цвят. Тя на няколко пъти го попита за името му, но той отказваше да се представи.

Роб отново се включва в разпита с присъщата си безцеремонност.

— За какво ви се стори, че си говорят? — настоява да знае той. — Спореха ли? Приятелски ли разговаряха? Или може би се канеха един друг на обяд? Как ви изглеждаше отстрани?

Предпазливостта го обзема отново. Нищо не съм чул. Само ги видях отдалеч.

— Арнолд сякаш го укоряваше… протестираше за нещо. А онзи отричаше, отбраняваше се. Стори ми се… — Джъстин се спира, за да подбере внимателно думите си. Не се доверявай на никого, беше му казала Теса. На никого, освен на Гита и Арнолд. Обещаваш ли? Обещавам, бе отвърнал той. — Стори ми се, че не за пръв път спорят за нещо. Сякаш продължаваха започнат преди време спор. Поне с такова впечатление останах. Сякаш присъствах на възобновен спор между стари противници.

— Явно доста сте мислили по въпроса.

— Да, така е. — В гласа на Джъстин се прокрадва съмнение. — Стори ми се също, че английският не му е роден език.

— Но не сте обсъждали тези неща с Теса или с Арнолд?

— Когато човекът си отиде, Арнолд се върна до леглото на Теса, премери й пулса и й каза нещо на ухото.

— И вие пак не чухте нищо, така ли?

— Не, и не беше нужно да го чуя. — Доста неубедително звучи, казва си той. Я опитай пак. — Това бе една роля, с която бях започнал да привиквам — обяснява Джъстин, избягвайки погледите и на двамата. — Искам да кажа, да стоя настрани от техния кръг на интереси.

— Какви лекарства даваха на Уанза? — пита Лесли.

— Нямам представа.

Имаше отлична представа. Отрова. Тъкмо бе довел Теса вкъщи от болницата и стоеше на стълбището към семейната спалня, на две стъпала зад нея, стиснал в ръце чантичката с тоалетните й принадлежности и сака с първите дрешки и пеленки на Гарт, без да смее да й помогне, защото Теса, упорита както винаги, много държеше да се изкачи сама по стълбите. В мига, в който тя се олюля, той пусна чантите и я подхвана, преди още коленете й да бяха поддали, и усети ужасяващата лекота на тялото й, разтърсвано от отчаяни, безнадеждни ридания. Теса плачеше не за Гарт, а за Уанза. „Те я убиха!“ — изхлипа тя право в лицето му, докато той я притискаше към себе си. „Джъстин, тия мръсници убиха Уанза! Убиха я с тяхната отрова.“ Кой я уби, скъпа? — попита той, отмахвайки с ръка мокрите й от пот коси от бузите и челото. Кой я уби? Кажи ми. Обвил ръка около измършавялото й тяло, той нежно я понесе нагоре по стълбите. Кои са тия мръсници, скъпа? Кажи ми кои са. „Мръсниците от «Трите пчели». Тия гадове, тия мошеници, които само се правят на лекари! Които влизат и не поглеждат към нас.“ За какви лекари говориш? Той я повдигна и нежно я положи върху леглото, без да й даде възможност дори да се олюлее. Имат ли имена тези лекари? Кажи ми, моля те.

От дълбочината на спомените си той като в просъница чува гласа на Лесли, която му задава същите въпроси в обратен ред.

— Името Лорбиър говори ли ви нещо, Джъстин?

Ако не се чувстваш уверен, излъжи — заклел се бе вътрешно той. Ако си в ада, излъжи. Ако не вярваш на никого, дори на себе си, излъжи. Ако трябва да бъдеш лоялен само към мъртвите, излъжи.

— Боя се, че не — бе неговият отговор.

— Не сте го чували дори случайно? Например по телефона? При разговор между Арнолд и Теса например? Лорбиър — германец, холандец, евентуално швейцарец…

— Името Лорбиър не ми говори абсолютно нищо.

— А Ковач? Унгарка, тъмнокоса, минава за красавица?

— Има ли собствено име? — С това той отново казва: не, не съм чувал, но този път е искрен.

— И да има, никой не го знае — отвръща Лесли; в гласа й се прокрадва примирение. — Емрих? Също жена, блондинка. Не ви ли говори нещо? — Победена, тя хвърля молива на масата. — И така, Уанза е мъртва — казва тя. — Официално. Убита от някакъв лекар. И до днес, шест месеца след смъртта й, вие не знаете от какво точно. Просто е умряла.

— Причините за смъртта й не са ми известни. Ако Теса и Арнолд са ги знаели, не са ми казали.

Роб и Лесли се отпускат едновременно в креслата като двама спортисти, решили да си отдъхнат за пет минути. Роб се протяга е разперени ръце и театрално въздъхва, докато Лесли остава леко приведена напред, подпряла с ръка брадичката си, а по умното й лице е изписана тъга.

— Значи не си съчинявате всичко това? — пита тя Джъстин през полусвитите пръсти на ръката, която подпира лицето й. — Цялата тая история за умиращата Уанза, за нейното дете, за онзи прословут лекар, които толкова се срамувал, за прословутите студенти с бели престилки? Твърдите, че цялата история, която ни разказахте, не е една голяма лъжа от начало до край?

— Що за абсурдно предположение! Защо, за бога, да ви губя времето и да си съчинявам всичко това?

— В „Ухуру“ няма болничен картон, нито каквито и да е документи на името на Уанза — обяснява унило Роб, отпуснат в креслото. — Има за Теса, също и за бедничкия Гарт. Но за Уанза няма нищо. Просто не фигурира. Никога не е стъпвала в болницата, поне според болничния архив; никога не е приемана за лечение, никога не е преглеждана от лекар, било то истински или самозван; никой не е наблюдавал случая, никой не й е назначавал терапия. Детето й не се е раждало, не е умирало, трупът й не е изчезвал, понеже никога не е съществувал. Моята колежка Лес разговаря с няколко от сестрите, но те до една не са в течение, нали така, Лес?

— Някой е успял да поговори с тях преди мен — тихо допълва Лесли.