— Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.

— Но тя правеше нещо, за да я предотврати — възразява Лесли.

— Оттук и желанието й да постъпи в африканска болница. В моменти на крайност тя казваше, че ще отиде да роди детето ни в гетото Кибера. За щастие Арнолд и Гита успяваха с общи усилия да я вразумят. Арнолд е световен капацитет по човешкото страдание. Той не само е лекувал жертви на изтезания в Алжир, но и сам е бил изтезаван. Заслужил е членството си в братството на мъчениците. За разлика от мен.

Роб се хваща за последните му думи, сякаш ги чува за пръв, а не за дванайсети път.

— Е, при това положение каква е вашата роля в цялата комбинация? Нещо като резервна гума, така ли? Изчаквахте някъде там, горе, недосегаем с дипломатическата си болка и с разните комисии на високо равнище.

Ала търпението на Джъстин е безгранично. Има моменти, когато доброто възпитание не му позволява да влиза в спор.

— Теса ме бе освободила от изпълнението на служебния ми дълг, както самата тя се изразяваше — признава засрамено той. — Измисляше какви ли не доводи, за да ми спести неудобството. Твърдеше, че и от двама ни има нужда в този свят: аз да бутам системата отвътре, а тя да тегли отвън. „Аз вярвам в моралната държава — обичаше да казва тя. — Ако вие, дето сте в системата, не си вършите работата, то какво остава за нас, които сме извън нея?“ Това си беше чиста софистика, и двамата прекрасно го разбирахме. Системата нямаше нужда от моята длъжност. Самият нямах нужда от нея. Какъв беше смисълът от всичко това? Да представям доклади, които никой не чете, да предлагам мерки, които никой не обсъжда. Теса не знаеше какво е това предателство. Освен в моя случай. Аз я предадох изцяло.

— Тя страхуваше ли се от нещо? — пита Лесли меко, за да не наруши интимността на неговата изповед.

Джъстин се замисля, после си позволява да се поусмихне, докато си припомня нещо.

— Веднъж се похвали на американската посланичка, че „страх“ е единствената мръсна дума, която няма място в речника й. Нейно превъзходителство не се засмя на шегата.

Лесли се усмихва, но усмивката й не трае дълго.

— А решението й да роди в африканска болница? — пита тя, докато очите й пробягват по изписаните редове. — Бихте ли ми казали кога бе взето то?

— Теса се бе сприятелила с една жена от гетата, които редовно посещаваше. Уанза, презимето не го знам. Та Уанза страдала от някаква загадъчна болест. Предписано й било специално лечение. Двете бяха попаднали в една и съща болнична стая в „Ухуру“, където много се сближили.

Дали долавят нотката на боязън в гласа ми? — пита се Джъстин. Той самият я чува твърде отчетливо.

— Знаете ли от какво е била болна?

— Само в най-общи линии. Болестта й била сериозна и можело опасно да се влоши.

— Да не би да е имала СПИН?

— Не знам дали болестта й беше свързана със СПИН. Мисля, че те се бояха от нещо друго.

— Не е много обичайно една жена от гетото да ражда в болница, не мислите ли?

— Тя беше под наблюдение.

— Под чие наблюдение?

За втори път на Джъстин му се налага да цензурира нещо, което се готви да каже. По природа той не е лъжец и му е трудно да се преструва.

— Предполагам, че на една от специализираните клиники. В нейното гето. Тя живееше в нещо като отделно селище от тенекиени бараки. Както виждате, не знам нищо повече. Като си помисля, наистина е забележително колко неща успявах да изключа от съзнанието си с усилие на волята.

— И Уанза умря, така ли?

— Да, през последната нощ от престоя на Теса в болницата — отвръща Джъстин, който с радост използва случая, за да изостави предпазливостта и да се впусне в подробности: — Бях прекарал цялата вечер в болничната стая. Теса настоя да си отида вкъщи и да поспя няколко часа. Същото бе казала малко преди това и на Арнолд и Гита. Тримата се редувахме да дежурим при нея. Арнолд дори си беше донесъл походно легло. В четири сутринта Теса ми позвъни. В стаята й нямаше телефон, та бе помолила да се обади от бюрото на старшата сестра. Беше много уплашена, почти в истерия. Теса, дори когато е в истерия, никога не повишава глас. Каза ми, че Уанза е изчезнала. Бебето й също. Когато се събудила през нощта, леглото на Уанза било празно, а кошчето на бебето изчезнало. Аз веднага отидох с колата до болницата „Ухуру“. Едновременно с мен пристигнаха Арнолд и Гита. Теса беше безутешна. Сякаш в течение на няколко дни бе изгубила второ дете. С общи усилия тримата едва я убедихме, че би било по-добре за нея да се върне вкъщи, за да се възстанови от шока. Сега, когато Уанза беше вече мъртва, а и бебето липсваше, нямаше никакъв смисъл да остава повече в тази стая.

— Теса видя ли трупа?

— Поиска да го види, но й отговориха, че не е желателно. Уанза била мъртва, а брат й отнесъл бебето в родното си село, при майка си. От гледна точка на болницата въпросът беше приключен. Болниците не обичат да се занимават с мъртъвци — добавя той, мислейки си за Гарт.

— А Арнолд видя ли трупа?

— Беше твърде късно. Трупът бил изпратен в моргата и там изчезнал.

Очите на Лесли се разтварят от непресторено изумление; Роб, който седи от другата страна на Джъстин, се навежда напред и вдига касетофона от масата, за да се убеди, че малките колелца на касетата се въртят.

— Трупът е изчезнал?! Един труп не може току-така да изчезне! — възкликва той.

— Напротив! Доколкото съм чувал, в Найроби това е обичайна практика.

— Ами смъртният акт?

— Мога да ви кажа само това, което знам от Арнолд и Теса. Не съм чувал нищо за никакъв смъртен акт. За такъв просто не се споменава.

— А протоколът от аутопсията? — Лесли отново се включва в разпита.

— Доколкото знам, няма такова нещо.

— В болницата при Уанза идваха ли на свиждане посетители?

Джъстин се замисля и явно не вижда причина да не отговори:

— Брат й Киоко. Той спеше свит на пода до леглото й, когато не бе зает да й пъди мухите. Гита Пиърсън също присядаше до нея всеки път, когато идваше да види Теса.

— Някой друг?

— Един лекар, бял. Така мисля, не съм сигурен.

— Не сте сигурен, че беше бял?

— Не съм сигурен, че беше лекар. Бял мъж в бяла престилка. Със слушалки, окачени на врата.

— Сам ли идваше?

— Придружаваха го група студенти. — Прословутата предпазливост отново легна като сянка върху гласа му. — Поне за такива ги сметнах. Млади, с бели престилки. — С по три златни пчелички, избродирани на предния джоб, би могъл да добави той, но предпазливостта му го възпря.

— Защо мислите, че са били студенти? Теса ли ви каза?

— Не.

— Или може би Арнолд?

— Нито веднъж не чух Арнолд да каже нещо за тях. Всичко това са мои предположения. Бяха млади, това е.

— А този, който ги водеше? Докторът, ако действително е бил такъв. Арнолд каза ли нещо за него?

— Не и пред мен. Ако е имал някакви възражения, той ги е изказал пред самия човек. Онзи, със слушалките.