омразните акварели на Глория, набучени като отрязани човешки глави над лавицата на камината, но и цялата къща, нейните обитатели, както и всички останали къщи на същата улица. — Ние, на които се плаща да виждаме какво става, а предпочитаме да си затваряме очите. Ние, които не виждаме по-далеч от носа си.
— Тя ли каза това?
— Аз го казвам. Но тя го мислеше. Теса се бе родила богата, но богатството не я впечатляваше. Парите просто не я интересуваха. Тя се нуждаеше от много по-малко пари, отколкото новобогаташите. Но същевременно знаеше, че нищо не я оправдава, ако се прави, че не забелязва какво става около нея. Тя знаеше, че е длъжница на обществото.
При тези думи Лесли обявява края на разпита — до утре по същото време, Джъстин, ако това ви устройва. Джъстин го устройва.
Явно и хората от Бритиш Еъруейс бяха стигнали до същото заключение, защото намалиха осветлението в салона на първа класа, докато стюардесите приемаха последните поръчки за вечерта.
8.
Роб се е изтегнал на креслото, докато Лесли за пореден път разопакова играчките си: цветните тетрадки, моливите, малкия касетофон, от който не бе имало нужда предишния ден, гумичката за триене. Джъстин е придобил затворническа бледност, около очите му се е появила паяжина от ситни бръчки. Всеки лекар би му предписал чист въздух.
— Казахте, че нямате нищо общо с убийството на съпругата си
— Трябваше да я придружавам.
— До Локикоджо?
Той поклати глава.
— До езерото Туркана?
— Навсякъде.
— Това тя ли ви го каза?
— Не. Тя никога не ме е упреквала за нищо. Никога не сме се поучавали един друг. Ако някога сме спорили за нещо, то е било за методите, не за целите. Арнолд никога не е бил пречка между нас.
— За какво точно спорехте? — пита Роб, който не е способен да измени на буквализма си.
— След като загубихме бебето, аз дълго молих Теса да се съгласи да я отведа обратно в Англия или в Италия. Готов бях да я заведа където поиска. Но тя не искаше и да чуе. Имала, слава богу, своя лична причина да живее, и тази причина била тук, в Найроби. Тук срещнала ужасяващи социални неправди, страшни престъпления, както тя се изразяваше. Това бе всичко, което ми позволяваше да знам. В моята професия заученото невежество е доведено до висша форма на изкуство. — Джъстин се обръща към прозореца и поглежда навън с невиждащи очи. — Вие виждали ли сте как живеят хората в тукашните гета?
Лесли поклаща глава.
— Тя ме заведе веднъж. В пристъп на слабост, както ми обясни по-късно, понеже искала да се запозная с работното й място. Гита Пиърсън дойде с нас тогава. Гита и Теса бяха много близки. Толкова си приличаха, че беше чак смешно. Майките и на двете навремето били лекарки, а бащите им — адвокати; и двете израснали в католически семейства. Отидохме в някакъв здравен център. Четири бетонни стени, ламаринен покрив и хиляда души, които чакат на опашка пред вратата. — За момент Джъстин забравя къде е. — Бедността в такива мащаби си е цяла отделна наука, която не може да се изучи за един следобед. Във всеки случай след този ден винаги когато вървях по Станли Стрийт… — той се поспира — аз виждах тази картина пред очите си. — След ловките увърталия на Удроу думите му звучат като изповед. — Ужасната несправедливост, това страшно престъпление, за което тя все ми говореше, я крепеше жива. Нашето бебе беше мъртво от пет седмици. Оставена сама вкъщи, Теса можеше с часове да гледа в една точка на стената. Мустафа ми се обаждаше по телефона в мисията: „Елате си, господарю, тя е болна, болна е!“ Но не бях аз този, който можеше да я съживи. Единствено Арнолд. Той я разбираше. Арнолд споделяше тайната й. Само като чуеше колата му да спира пред къщи, тя се оживяваше. „Какво ми носиш?“ Искаше да каже: какви новини? Информация? Развитие на обстановката? След като той си тръгнеше, тя се затваряше в работната си стаичка и не излизаше по цяла нощ.
— На компютъра ли работеше?
За миг Джъстин се размърдва неспокойно в креслото си. После му минава.
— Тя си имаше своите книжа, имаше си компютъра. Имаше си и телефон, но по него винаги говореше много предпазливо. Имаше си Арнолд всеки път, когато той успяваше да се откъсне.
— И вие нямахте нищо против, така ли? — Роб цинично се подхилва; заядливият му тон този път звучи крайно неуместно. — Вашата жена да осъмва будна в очакване на благородния рицар?
— Теса беше отчаяна. Ако й бяха нужни и хиляда като Блум, аз пак нямаше да имам нищо против.
— А самият вие нищо ли не знаехте за ужасното престъпление? — настъпва Лесли, която не се оставя лесно да я убедят. — Абсолютно нищо? За какво става въпрос, кои са жертвите, кои са основните участници? Те двамата пазеха всичко в тайна от вас. Блум и Теса в съдружие, а вие така и нищичко не знаете, така ли?
— Бях им дал всичката нужна свобода — упорито твърди Джъстин.
— Просто не разбирам как човек може
— Ние не живеем — напомня й Джъстин. — Теса е мъртва.
Тук те биха могли да си помислят, че времето на интимните изповеди е изтекло и че следва период на глупаво объркване, дори на отричане от вече казаното. Само че Джъстин едва сега започва. Той внезапно се изправя като войник, ръцете му се отпускат по шевовете на панталоните и остават там до второ нареждане. Гласът му е възстановил отчетливостта си. Някаква дълбоко скрита вътрешна енергия го прави да звучи плътно и гръмко в застоялия въздух на трапезарията на семейство Удроу, из който още се носи възкиселият дъх на снощния сос.
— Теса беше толкова
Той спира да говори, но никой не бърза да вземе думата.
— Бременността я промени, но само за добро. Теса сякаш порасна с наближаващото майчинство. Привидно си оставаше все така лекомислена, но дълбоко отвътре я обзе чувство на отговорност. Хуманитарната й дейност също придоби по-дълбок смисъл. Чувал съм, че това е нещо обичайно. Това, което преди бе някакъв вид изява, изведнъж се превърна в призвание, в мисия на живота й. Бременна в седмия месец, тя по цял ден се грижеше за болните и умиращите в гетото, а вечер идваше с мен на поредния скучен дипломатически прием в града. Колкото повече наближаваше да роди, толкова по-решена изглеждаше да промени света. Не само за нашето дете. За
— Как така? — пита Лесли.
