държави, не е ли така? Сключвате споразумения с тях. Легитимирате ги чрез търговски сдружения. Или може би искате да кажете, че за вашата държава съществуват едни морални принципи, а за останалите — други? Какво всъщност се опитвате да ни кажете?

Джъстин отначало се смути, а после се ядоса. Спомни си — прекалено късно наистина — за току-що приключилия си мандат в Босна и за предстоящия в Африка. Той все още се възстановяваше от едното изпитание, а вече трябваше да се готви за следващото, което, както можеше да се предполага, щеше да е не по-малко отвратително. Затова ли се бе върнал за малко в родината — да чете нескопосаните речи на заместник-министъра, а на всичко отгоре и да опира пешкира вместо него! Не, той за нищо на света няма да се остави на някаква красива млада вещица да го хока, унижава и прави за посмешище пред колегите си! В аудиторията продължаваше да звучи хихикане, но то беше някак изчаквателно — нито „за“, нито „против“ който и да било от двамата. Е, добре тогава. Ако ще се боричкаме за симпатиите на публиката, и аз я умея тази игра. Като лош актьор в сапунен сериал, Джъстин повдигна вежди в театрално недоумение и не ги свали повече. Пристъпи напред и протегна ръце с дланите напред, сякаш за да се предпази от някаква въображаема агресия.

— Мила госпожо — започна той и смехът веднага взе неговата страна, — аз смятам… аз силно се боя, че вие се опитвате да ме въвлечете в дискусия относно моята нравственост.

При което аудиторията, без Теса, разбира се, изригна във взрив от аплодисменти. Слънчевият лъч, който я бе огрявал допреди малко, се бе преместил; той можа сега да види лицето й, което беше обидено и враждебно. Внезапно му се стори, че я познава много добре — по-добре, отколкото в този момент познаваше себе си. Разбираше бремето на красотата, проклятието на това да си винаги в центъра на вниманието и осъзна, че е постигнал една нежелана победа. Джъстин, който познаваше собствените си съмнения и неувереност, безпогрешно ги различи и у нея. Красотата я бе принудила да иска винаги да й се чува гласът. Бе проявила моментна дързост, за която вече се разкайваше, но не знаеше как да се върне в изходната си позиция. Джъстин пък си мислеше за ужасяващата глупост, която току-що бе прочел, за надутите, кухи, многословни отговори, които бе дал на въпросите й, и засрамен си казваше: тя е абсолютно права, аз съм свиня; нещо по-лошо — аз съм един застаряващ хитрец от Форин Офис, който подло насъска цялата аудитория срещу горкото младо момиче, чиято единствена вина бе, че следваше естествените си пориви. След като я бе нокаутирал, той панически се втурна да я изправя на крака.

— Ако обаче решим за момент да говорим сериозно — гласът му бе станал твърд и делови; говореше лично на нея, докато смехът в залата утихна, — вие успяхте доста вярно да напипате един въпрос, на който, уви, никой от нас, международните служители, не знае точния отговор. Кои са положителните герои в тази история? Какво е това морална външна политика? Е, добре. Всички сме съгласни, че това, което обединява по-добрите нации и държави в днешно време, е определено понятие за хуманен либерализъм. Но това, което ни разделя, е тъкмо въпросът, който зададохте: кога една държава, смятана за хуманна, става неприемливо репресивна? Какво става, когато тя застраши нашите национални интереси? Кой тогава е хуманистът? Кога, с други думи, е време да натиснем паникбутона и да алармираме Обединените нации, ако изобщо те са в състояние да се притекат, което в случая е друга тема? Да вземем за пример Чечения… или Бирма… Индонезия… три четвърти от страните в така наречения развиващ се свят…

И така нататък. Схоластика от най-долна проба, както сам той на драго сърце би признал, ако се стигнеше дотам, но във всеки случай така й даде възможност да запази достойнството си. Зароди се някакъв дебат, оформиха се страни и се представиха аргументи. Събеседването продължи повече от определеното време, което само по себе си можеше да се смята за триумф.

— Хайде да се поразходим заедно — предложи Теса след приключването на семинара. — За да ми разкажете за Босна — добави тя вместо извинение.

Разходиха се из парка на колежа Клеър, където, вместо да й разправя за кървавата война в Босна, Джъстин й рецитира латинското име на всяко срещнато растение и за начина му на виреене. Тя слушаше мълчаливо, хванала го под ръка, и само от време на време го прекъсваше с по някое: „Как става това?“ или „А това пък защо го правят?“ С това тя просто го подтикваше да не спира да говори, за което той отначало й беше благодарен, тъй като за него разговорът беше нещо като защитен параван. Само че, докато чувстваше допира на Теса до ръката си, той се хвана, че мисли не за друго, а за това колко ли тънки са глезените й в модерните тежки ботуши, с които крачеше до него по тясната пътека. Струваше му се, че само едно залитане напред е достатъчно, за да ги прекърши. С каква лекота тялото й се движеше до него, сякаш не вървяха, а плуваха един до друг. След разходката обядваха късно в един италиански ресторант, където келнерите флиртуваха с нея — нещо, което силно го раздразни, докато се оказа, че самата Теса е половин италианка. Така нещата някак си дойдоха на мястото и той престана да се сърди, като при това успя да й се изфука със своя италиански, с който толкова се гордееше. Тогава изведнъж забеляза колко сериозна е станала, колко замислена, как ръцете й треперят, сякаш ножът и вилицата й тежаха както грубите ботуши преди няколко минути в парка.

— Ти ме защити — обясни му тя все още на италиански, докато тежката коса скриваше лицето й. — Ти винаги ще ме защитаваш, нали?

А Джъстин — самият образец на вежливост както винаги — с охота потвърди: да, разбира се, стига да се наложи. Или поне ще положи всички усилия, ако може така да се каже. Доколкото можеше да си спомни, това бяха единствените думи, които си размениха по време на целия обяд, макар че по-късно, за негово изумление, тя го уверяваше колко блестящо се бил изказал за опасността от бъдещ конфликт в Ливан — място, за което не се бе сещал с години — и за несправедливото охулване на исляма от западните медии, както и за смехотворната поза на западните либерали, които не допускаха невежеството да притъпи нетърпимостта им. Тя още повече се впечатли от личното чувство, което той влагаше в тази важна тема — нещо, което озадачи Джъстин, защото, доколкото можеше да си спомни, самият той беше доста раздвоен по въпроса.

В този момент Джъстин си даде сметка, че с него се случва нещо, което, за негова радост и тревога, той не беше повече в състояние да контролира. Случайността го бе въвлякла в някаква различна стихия, той играеше роля, каквато цял живот бе искал да играе, но все не му се бе удавало. Веднъж или два пъти в миналото му се бе струвало, че изпитва нещо подобно, но никога с такава увереност или всепоглъщаща страст. През цялото време изпеченият женкар в него бясно изпращаше сигнали за тревога: откажи се, Джъстин, свири отбой, тази жена не е за теб, твърде млада е, твърде истинска, твърде искрена, не знае правилата, ще ти донесе само беди.

Без резултат. След като обядваха, докато слънцето все още беше високо в небето, двамата отидоха да се разходят с лодка по реката и там той й демонстрира всичко, което добрият ухажор е длъжен да демонстрира на обекта на своите желания по време на една романтична разходка по река Кам — колко е ловък, какъв завършен кавалер е, с каква лекота умее да пази равновесие, загърнат в елегантния си шлифер на кърмата на лодката, размахал дългия прът, непреставащ нито за миг да ръси остроумия на два езика — поне Теса твърдеше впоследствие, че точно така се е държал, докато единственото, което той помнеше, бе образът на тънката й фигура, бялата блузка и черната пола на ездачка с цепка отстрани, сериозните й очи, които го гледаха с някакво разбиране, на което той не можеше да отвърне, тъй като през целия си живот не бе изпитвал такова силно привличане и не се бе чувствал толкова безпомощен. Тя го запита къде се е научил на градинарство, а той отвърна: „От нашите градинари.“ Тя го запита какви са родителите му, на което той се видя принуден да отговори — без особено желание, защото се боеше, че това може да оскърби егалитарните й принципи, — че е роден в добро семейство и е доста заможен и че въпросните градинари са били на служба при баща му, който бе заплатил и за многото гувернантки, частните училища, университети и ваканции в чужбина — за всичко, което щеше да проправи пътя му към „семейната фирма“, както баща му наричаше Форин Офис.

За негово огромно облекчение обаче тя намери това описание на произхода му за твърде приемливо, при това доста сходно с нейния собствен. Теса му призна, че също се е родила в привилегирована среда. И двамата й родители бяха починали през последните девет месеца, и двамата от рак.

— Тъй че аз съм сираче — заяви тя с престорено безгрижие. — Подходящо за осиновяване от добро семейство. — След което двамата поседяха мълчаливо, без да се поглеждат, но усещаха как близостта им